Гласът му отекна странно приглушен, сякаш стените го погълнаха.
— Ехо! — опита той пак. — Тук сме да ви помогнем!
— Хей, белчовци — извика Маркъс, ухилен. — Къде сте? Покажете се!
Крис го сръга в ребрата.
— Какво, на майната си, не ти е в ред?
— Нищо.
Все още ухилен, Маркъс приближи една от затворените врати. Дъските скърцаха, докато пресичаше фоайето. Задържа чука с едната си ръка и с другата отвори вратата.
— Чакай! — предупреди го Пери.
Но преди да успее да мръдне, вратата се открехна, скърцайки на ръждивите си панти.
Маркъс надникна в стаята и сви рамене.
— Там няма нищо!
— Я да видя! — Пери пристъпи край него и махна на Дуки да го последва с фенерчето. Влязоха в тъмната стая и Дуки насочи лъча към ъглите, завъртайки го в широка дъга. Стаята беше празна, също като фоайето. Нямаше мебели или уреди, само няколко парчета мръсен плат, смачкани страници от стар вестник и сплескана кутийка от безалкохолно. Миришеше на мухъл. В лъча на фенерчето танцуваше прах. Пери сбръчка нос.
— И сега какво? — попита Лео.
— Ще огледаме наоколо — уточни Уоткинс. — Ще се опитаме да намерим хлапетата. Съдейки по кръвта на входа, поне един от тях е ранен.
— Трябва да се разделим — предложи Джамал. — Така много ще улесним нещата!
— О, мамка му, не! — Крис поклати глава. — Най-глупавото нещо ще е да се разделим. Казвам да са върнем отвън и да викнем пак ченгетата. Да им кажем за кръвта и тъй нататък.
— Няма да се разделяме — съгласи се Пери, пристъпвайки отново във фоайето. — Ти излез и ги викни, ако ти се иска. Аз пък тръгвам по кървавата следа. Дай ми фенерчето, Дуки!
Дуки стисна угрижено осветителното тяло.
— Ако не ви пречи, г-н Уоткинс, мисля да си го задържа. Ще дойда с вас обаче!
— Добре. Става. Друг някой идва ли?
Лео пристъпи напред. Маркъс сви рамене и после кимна. Джамал и Крис се спогледаха.
— Ти излизай, ако искаш — каза Джамал на приятеля си. — Аз оставам.
Раменете на Крис увиснаха.
— Еми тогаз и аз оставам, нали. Не съм страхопъзльо!
Тръгнаха надолу по коридора. Дуки водеше, Пери го следваше на няколко крачки. Маркъс и Крис вървяха зад тях, а най-отзад крачеха Джамал и Лео. Дуки държеше фенерчето насочено към пода и следваха кървавата диря през многобройни завои и ъгли. Къщата наистина бе много странна. На Пери му се струваше, че стени, цели стаи и дори коридори са били добавяни наслуки. Врати се отваряха към стени. Коридори свършваха задънени. Цялата постройка бе объркваща и притеснителна. От време на време момчетата се провикваха с надежда да получат отговор, който да ги насочи в правилната посока, но къщата си оставаше тиха.
И шестимата подскочиха, когато чуха гръмотевичен трясък зад гърба си. Ехото завибрира през стените. Върху им се поръсиха мазилка и прах. Пръстът на Пери трепна. Ако го държеше на спусъка, пистолетът щеше да е гръмнал. Лостът се изплъзна от хватката на Лео и издрънча на пода. Крис изтърва фенерчето си, което се търколи встрани и спря до оцветено в ръждивочервено кърваво петно.
— Какво по дяволите беше това? — извика Джамал.
— Трябва да беше металната врата — отвърна Пери. — Хайде. Да се върнем обратно там!
— Ами какво ще стане с хлапетата? — попита Лео.
— Майната им на хлапетата — заяви Маркъс. — Тази къща е един голям шибан капан!
За разнообразие, Пери бе напълно съгласен с наглия младеж. Беше видял достатъчно от вътрешността на къщата, за да се убеди, че е дори по-опасна, отколкото бе подозирал. Щеше да е съвсем лесно да се объркат тук, прекалено лесно да пострадат при инцидент или нещо по-страшно. Той хвана ръката на Дуки и го преведе покрай останалите, след това се обърна и им махна да го последват. Крис се приведе и вдигна фенерчето си, гримасничейки, когато обърса кръвта в ризата си. Лео вдигна лоста.
— Хайде — подкани ги Пери. — Да вървим!
Преди да помръднат обаче, чуха стъпки. Беше невъзможно да се каже от коя посока идват. Сякаш идваха от всички страни едновременно. Стените трепереха при всяка тътнеща крачка и самоделният наниз крушки над главите им се люлееше насам-натам.
Пери сграбчи отново ръката на Дуки и го поведе натам, откъдето бяха дошли. Лео и Крис ги последваха. Маркъс и Джамал се поколебаха. Стъпките се усилваха.
— Какво правите? — попита Маркъс. — Та те идват оттам!
— Не, не е вярно — възрази Пери. — Идват надолу по коридора.
— Мамка му, ако е така!
— Чуй! — озъби се Уоткинс. — Нямаме време за спорове! Хайде, да вървим!
— Казвам ти — настоя Маркъс, — идват от тази посока. Всички вие чухте големия трясък. Които и да са те, затвориха ни вратата под носа. Хайде, Крис!
Пери пристъпи към тях.