— Умри! — крещеше Лео. — Умри, копеле! Умри, умри, умри…
Повтаряше го до безкрай. Дори след като главата на тварта се пръсна. Дори след като върхът на лоста проби дузина дупки в тялото му — дори след като то спря да мърда. Пери посегна и хвана момчето за китката. Кръв капеше от оръжието. Лео го погледна с блеснали очи. Пери поклати глава.
— Мъртво е вече. Можеш да спреш!
— Мога ли? — гласът на Лео бе малко по-силен от шепот. — Наистина ли мога, г-н Уоткинс? Понеже ми се ще да съм честен с вас. Точно сега не мисля, че изобщо ще мога да спра някога!
19.
Дребосъците не спряха да прииждат. Хедър беше сигурна, че ще се откажат, но дори при разстоянието, което бе оставила помежду им, кошмарите продължаваха да я преследват. Странните им, изнервящи викове отекваха в тъмното.
Тя опипа из стаята, опитвайки се да си спомни къде е изходът. Сега ѝ се искаше да не беше хвърляла фенера по ордата. Беше почти сигурна, че в стаята все още няма никой. Не чуваше ничие дишане, а и липсваше киселата издайническа смрад, която да подсказва, че тук се крие някоя твар. Но нямаше да остане така задълго. Тя пристъпи напред, стараейки се да пази колкото се може по-добре тишина, но захвърлените хартии и снимки изхрущяха под краката ѝ. Блъсна бедро в масата и простена и заради болката, и заради внезапния шум.
Прехапала устна, Хедър отчаяно заобмисля възможностите си. Къде можеше да иде оттук? Пред нея имаше чудовища, зад нея също имаше чудовища и бяха малки шансовете в тунела да влезе полиция или който и да е друг, за да спаси нея или приятелите ѝ. За момент тя се почуди дали да не се присвие тук, където си стоеше. Просто да се скатае в тъмното и да чака неизбежното.
Докато си го мислеше, забеляза светлина да се лее от тунела, който водеше към по-големия комплекс пещери и обратно към къщата. Лъчът нарастваше и се усилваше и бързо стана достатъчно ярък, че отново да може да види вътрешността на стаята.
„О, боже — помисли си Хедър, — сега ще мога да ги видя ясно, преди да ме изядат, мамка му!“
Носещите се от пукнатината шумове също се усилваха. Момичето бързо прекоси пещерата и надникна вътре. Вълната от ин витро уроди се разквича, когато я видя, и всички те запълзяха по-бързо. Хедър се гмурна отново назад в стаята. Светлината беше още по-близо и по-ярка.
Беше се озовала в капан.
Диво се озърна в търсене на нещо полезно. Бръсна останалите листове и преобърна масата в отчаяната надежда да намери друго оръжие. Трябваше да има все нещо, ако ще и да е вилица, която върви в комплект с ножа за масло, който бе открила преди това.
Първото от бебетата-чудовища тупна в стаята с влажно, скърцащо пльокване. Дори в полумрака момичето можеше да види как масивните зеници на воднистите му очи се фокусират незабавно върху нея. Изродчето нямаше крака — само две къси, дебели ръчички. Колкото и странно да беше, съществото се изправи на тях и зашляпа към плячката си, мяукайки като коте. Хедър сграбчи едно от старите одеяла и го метна върху тварта. Писъците ѝ се усилиха, щом се защура под одеялото. Момичето вдигна босия си крак и ритна с все сила. Тварта се оказа мека и поддаде под стъпалото ѝ. Хедър ритна повторно. Бебето изпищя. Тя го стъпка и продължи да го смазва, а малките костици се трошаха задоволително под тежестта ѝ. Чудовището отначало пищеше и се тръшкаше, а после се усмири.
В отговор на виковете му онзи, който идваше откъм големия тунел, се затича. Стаята се озари от ярката светлина. Още братя и сестри на тварта се изсипаха от пукнатината. Една по една влизаха в малката пещера. Всички бяха деформирани. Повечето не би трябвало изобщо да могат да оцелеят, но ето че бяха живи. На някои им липсваха крайници. Други имаха толкова изкривени и съсипани тела, че Хедър се изумяваше как оцеляват. Лицата им бяха като извадени от кошмар. На някои им липсваха очи или пък имаха твърде много. Други имаха зейнали дупки на мястото на носовете си и гнили пещери на мястото на устите. Всяко едно бе покрито с мръсотия, бяха омазани с кора засъхнала слуз като прасета, които са се въргаляли в кал и лайна. Изумяващо беше, че от телесните отвори и криволици на много от тях растяха мухъл и малки бели гъби.
Сякаш следвайки някаква беззвучна обща команда, мутантите се разделиха, опитвайки се да обградят плячката си. Ужасена и отвратена, Хедър вдигна полуизгнилата маса и я завъртя срещу тях. Масата литна, вряза се в гъстото струпване на твари и се разпадна, обсипвайки ги с трески и пръски кръв. Бебетата се разпищяха. Надолу в тунела светлината ставаше още по-ярка, а стъпките ускориха и прераснаха в трескаво тичане.