— Мамка му! Остави малките на мира, кучко!
Хедър разпозна гласа незабавно. Беше същият, който се бе сблъскал с нея и преди, в тъмното. Онзи, дето се хвалеше, че е взел колана на Брет от Ксавиър. Сякаш за да потвърди подозренията ѝ, тя чу изплющяването на колана, когато светлината се приближи.
Трябваше да действа бързо. Ако се забавеше още, щяха да я хванат в капан тук, в пещерата. Хедър не искаше това да се случва. Ако трябваше да умре тази нощ, нямаше намерение това да става в ръцете на тези ужасни, инфантилни изроди. По-добре да си разбие сама главата в стените на пещерата, докато загуби съзнание. Трябваше да намери как да се измъкне. За момент обмисли дали да не се върне назад и да се качи обратно в къщата, но се отказа от идеята. Къщата беше ловното поле на тези твари — или по-точно, на зрелите твари. Дори и да бе празна в момента, нямаше как да узнае колко още капани са заложени там и нямаше гаранция, че би могла да намери изход, който да не е блокиран. По-добре беше да търси изход от тунелите. Трябваше да има и други начини да се влиза и излиза, иначе тези твари са щели да умрат от глад още преди много време. Несъмнено не бяха способни да оцеляват само с плячката, която сама попадаше в къщата.
— Хей, жено, чу ли ме? Просто се предай! Ще бъда бърз. Ще те обезкървя, преди да разбереш какво става! Само влошаваш нещата така!
Гласът приближаваше. Беше по-ясен. Ехото отслабваше и вече не го изкривяваше толкова, но звучеше все тъй ужасно.
„Влошавам нещата ли? — помисли си Хедър. — Че как мога да ги влоша още повече?“
Приятелите ѝ вероятно бяха мъртви, а тя бе в капана под улиците на Филаделфия заедно с глутница отвратителни мутанти-изроди.
Децата се бяха свестили от атаката ѝ и започнаха да се прегрупират. Френетичните им, мяукащи писъци се усилиха. Коланът изпука отново, отеквайки по коридора. Хедър се стрелна напред и сграбчи счупения крак на масата, поставяйки се за момент на достъпно за удар разстояние. Няколко от посмелите твари замахнаха и плюха по нея, съскайки от ярост. Смрадта, която лъхаше от тях, беше достатъчна да насълзи очите ѝ.
Тя замахна с крака на масата и скочи напред, възпирайки напредъка на дребните си противници. Светлината продължаваше да се усилва и вече беше достатъчно близо, за да различи момичето облия лъч на фенерче и тъмния силует зад него.
Трябваше да има някакъв изход. Ето това бе от значение! Всички изроди и чудовища, и мръсотията и смъртта, и смрадта на това място да вървят по дяволите, стига тя да успееше да стигне до другия край и да избяга. Хедър продължаваше да си го повтаря, задавена от вонята и в търсене на начин да пробие кръга на противниците си. Абортите и кошмарите подскачаха, пляскаха и цвърчаха, докато се опитваха да я докопат.
Едно от тях — оживена твар с подпухнала кожа между ивиците мръсотия и глина, с изпъкнали очи и оголени, прекалено големи жълти зъби — ѝ се нахвърли, протегнало и двете си скелетоподобни ръце. С писък Хедър завъртя сопата си. Кракът от маса се удари във влажната плът, издавайки жвакащ звук, който ѝ напомни за потъването на обувка в кал. Тварта изсумтя и след това изпищя, а дългите му кокалести пръсти задраха в глезена ѝ, преди момичето да успее да отстъпи.
Студените, малки пръстчета бяха неестествено силни и преди тя да разбере какво се случва, чудовището ѝ се нахвърли. Могъщи ръце сграбчиха крака ѝ и мъртвешко-бялото лице на тварта се приближи, а огромните ѝ зъби се сключиха върху глезена на момичето и се забиха дълбоко, прорязвайки плата на панталоните ѝ и потъвайки в кожата. Зъби задраха по костта ѝ и обелиха плътта. Хедър простена, когато болката пламна в крака ѝ. Замахна със сопата и я фрасна в гърба и раменете на чудовището. Почти очакваше гнилото дърво да се разпадне в ръцете ѝ, но вместо това то устоя, вибрирайки от силата на ударите ѝ. Всеки нанесен удар оставяше грозни пурпурночервени рани по подпухналата бяла кожа на тварта, която пусна крака ѝ и отскочи назад, пищейки и удряйки въздуха. Хедър изсъска очарована, докато чудовището се гърчеше от явна болка. Останалите от групата, които се бяха приготвили да нападнат, сега се дръпнаха. Момичето виждаше в очите им пламъчетата на предпазливостта и несигурността.
Но всичко това изчезна в мига, когато човекът с фенерчето влезе в стаята.
— О, Боже мили!
Новодошлият се усмихна.
— Харесва ли ти костюма ми? Смяташ ли, че е хубав? Хайде, огледай ме добре. Така и така ще си новата ми неделна рокля!
Съществото беше надянало кожата на мъртва жена върху тялото си. Груби, черни шевове минаваха по краката и стомаха, обхващаха кръста и шията. Плоските гърди висяха празни. Кожата беше гладка и лъскава и се обтягаше до скъсване по гърдите и ръцете на маниака. Хедър виждаше как собствените му мускули шават и се издуват под втората кожа. Вероятно най-шокиращи бяха слабините на убиеца. Пенисът му стърчеше от гънките на мъртвата, тъмна вагина, напълно еректирал. Тя погледна отново към лицето му и го видя да облизва устни, докато я оглежда.