Хедър спря. Смрадта бе станала още по-силна. Вече не чуваше отгласи от потерята зад себе си, но не се съмняваше, че Скуг и дребосъците му са още в тунела и пълзят крадешком към нея в мрака, с намерението да се промъкнат тайно и да я спипат. Единственият ѝ шанс бе да продължи напред. Въпреки това се поколеба, изплашена от онова, което би могло да я очаква. Ами ако мракът се сгъстеше още и станеше толкова плътен, че да я задуши? Ами ако просто престанеше да съществува?
„Полудявам. Мракът не е живо същество. Продължавай, Хедър! Дължиш го на Ксавиър и на останалите! Хайде, давай! Просто давай!“
Тя се приплъзна напред, тялото я болеше от всяка колеблива стъпка. Краката ѝ се спуснаха върху нещо меко. Намръщена, Хедър коленичи на пода на пещерата и го докосна колебливо. На допир представляваше нещо като смес от ивици вестник, парчета плат и изолация от фибростъкло. Когато Хедър бе по-малка, имаше два хамстера на име Глупи-Глуп и Тъпчо-Тъп. Постелката на дъното на клетката им се състоеше от ивици вестник и борови трици. Сместа тук ѝ напомни за хамстерите.
Смрадта беше много силна, а се долавяше и допълнителен полъх отнякъде. И двете я заляха и сякаш залепнаха за нея. Хедър се закашля, неспособна да се сдържа вече. Застина, вслушана във всеки звук, който би могъл да издаде положението ѝ, но тунелът зад гърба ѝ остана тих. Тя започна да се чуди дали случайно не греши. Дали пък Скуг и другите не се бяха отказали? Или пък изчакваха? Може би се намираше в зала без изход и те знаеха, че ѝ се налага да се върне назад?
Хедър се закашля отново и се задави. Хрумна ѝ, че ако се приведе по-ниско, вероятно замайващата смрад няма да е толкова ужасна. В крайна сметка, нали това пожарникарите препоръчваха да се прави при пожар? Ако се наведеш до земята, димът няма да те стигне, понеже се издига нагоре. Може би същото се отнасяше и за сегашното ѝ положение. Всичко щеше да е по-добре от това да коленичи тук и да диша гадостта. Усещаше вкуса на смрадта в дъното на гърлото си — мазен и кисел.
Тя се приведе напред и запълзя на четири крака. Сместа по пода шумолеше под нея, но Хедър драпаше през нея, твърдо решена, че е късно да променя курса си. Очите ѝ все още сълзяха и пареха, а гърлото си усещаше като обложено, но смрадта ѝ се струваше по-поносима на наземно ниво. Не беше сигурна дали не е плод на въображението ѝ. След това дланта ѝ влезе в съприкосновение с нещо твърдо и цилиндрично. Студен метал. Фенерче!
„О, моля те, нека вътре има батерии! О, моля те моля те моля те…“
Замисли дали не си струва да го пробва. Ако преследвачите ѝ все още бяха тук, фенерчето без съмнение щеше да ги отведе право при нея. От друга страна, ако не бяха, то наличието на известна видимост щеше да ѝ помогне да избяга много по-бързо.
„Ако изобщо проработи. Няма да разбера, докато не го включа.“
Затаила дъх, Хедър намери копчето на фенерчето и го натисна. Почти припадна, когато светлината се включи. Беше слаба, но в сравнение с пълния мрак, в който тя се намираше миг преди това, лъчът заливаше помещението със заслепяваща яркост. Пред Хедър заплуваха цветни петна. Тя замижа за момент и след това отново погледна, присвила очи с надежда да се приспособят. Когато отново бе способна да вижда, се огледа.
Намираше се в голямо, обло помещение, със зеещи в двата края отвори на тунели. Подът наистина бе затрупан с дебел пласт подложка — накъсани вестници и списания, ивици от стари одеяла, чаршафи и дрехи, рула изолация и други меки вещества. Хедър усети странен прилив на гордост, че е успяла да идентифицира асортимента просто чрез допир. Разпилени сред боклука стояха стари, счупени играчки — самосвал с липсващо колело, кукла с щръкнал през шевовете пълнеж, дървени блокчета, покрити с мухъл.
Обладана от ужас, Хедър осъзна, че се намира в някаква отвратителна детска стая. Тя се изправи на крака и забърза напред, препъвайки се към изхода. Миризмата беше като стена, но вече не ѝ пукаше. Приведе глава, дишаше през устата и се мъчеше да върви напред.
Напусна детската стая и продължи напред. Коридорът се оказа къс — по-скоро ниша, отколкото тунел. Отваряше се към още по-голямо помещение. Тя спря и посвети с фенерчето. Вътре беше по-чисто, но не по-малко притеснително. Пред нея имаше купчини отпадъци, острови от мръсотия и натрошени мебели, както и късове плавеи, ръждиви тенекиени кутии, стъклени бутилки, парчета плат и нещо, което напомняше кожа. Нямаше нищо ново. Повечето отпадъци бяха съсипани от годините и изгнили до точка на пълна неразпознаваемост. Всички бяха потопени във вода, достатъчно дълбока да скрие пода отдолу. Хедър сбръчка нос. Водата беше най-ужасна. Тя посвети с фенерчето в нея и видя бледи обезцветени дъги от разложени отпадъци и буци изпражнения. След това забеляза и нещо друго.