— Мамка му, мамка му, мамка му…
Стегнати пръстени от страх се свиваха около гърдите му и за кратък момент Ксавиър си помисли, че ще получи сърдечен удар. Спря, приведе се и задиша дълбоко, докато усещането не премина. След това се изправи и бързо огледа обстановката. Въпреки че беше тъмно, той знаеше от коя посока е дошъл и накъде трябва да се движи — или поне до определена степен. Предположи, че наоколо има и други скрити коридори. Спокойно можеше да има произволен брой тайни входове към други тунели или други кошмари. Всяка крачка в нова посока увеличаваше шансовете да се натъкне на някой и да се срещне с онова, което се крие вътре. Но ако се канеше да успее с намирането на Хедър, Кери и Брет, тогава трябваше да рискува. Нямаше изход там, където беше минал вече.
А тук вътре имаше и разни твари заедно с него. Може и да бяха хора, може и да не бяха. Вече не беше сигурен. Но каквито и да бяха, те ядяха хора.
За една кратка секунда обмисли възможността дали просто да не забрави за Хедър и останалите — да се махне, докато още имаше има шанс. Мисълта го засрами.
Чу вратата да изскърцва отново някъде зад него, последвано от тихо, едва доловимо топуркане на крачета, когато преследвачите му навлязоха в пещерата. Зачуди се колко ли са на брой. По звука бе невъзможно да се познае. Никой от тях не говореше. Виковете им бяха секнали в мига, в който стъпиха в мрака.
Затаил дъх, Ксавиър се запромъква в тъмното. Замисли се за майка си. Също и за Хедър. За Кери. За Брет и Тайлър, и за всичките им приятели. Замисли се за учителите си и за момичето, което бе целунал на летния лагер, когато беше на единадесет, и за момчето, което удари в носа в четвърти клас. Помисли си за всички, които някога бе познавал — всички, повлияли с нещо живота му за добро или за лошо. Всички, които имаха значение. И отново се убеди, че поне докато ги помни, то няма да умре, защото спомените за тях ще умрат с него. Когато това твърдение вече не му вършеше работа за мотивация, мислите му се върнаха към Хедър. Съсредоточи се върху нея. Призова я в ума си, видя лицето ѝ, усмивката ѝ и разпилените по носа ѝ лунички и усети как решителността му се възвръща. Беше му нужно да я намери, да я опази. Използва наличието на цел, за да се защити от паниката и страха, които гризяха ума и сърцето му.
Ксавиър направи още четири крачки и чу как преследвачите се приближават и се разгръщат около него. Струваше му се, че са доста на брой. Чу тракане на нокти по камък, шумолене на коса, тихо сумтене и шепот като въздишки. Нещо изпъхтя до него, достатъчно близо да усети дъха му по гърба си. Спря насред крачка и остана напълно неподвижен. Знаеше, че ако остане на това място, шансът да го открият, е практически пълен. Все някоя от тварите щеше да се бутне в него в тъмното или да го надуши. Да чуе дишането му. Промъкването напред също нямаше да свърши работа. Щяха да чуят колебливите му крачки или пък да се препъне в нещо в мрака и те да го нападнат, преди да си е стъпил отново на краката.
Ксавиър се стегна и с надежда за момент да обърка преследвачите си и да ги стресне, хукна напред с толкова силен вик, че го заболяха гласните струни — понесе се с пълна скорост в тъмното. Избута страховете си в дъното на съзнанието си, изтри всякакви видения на врязване с главата напред в някаква невидима преграда или пропадане в скрита яма и се затича. Мракът около него се взриви с викове и вой на разочарование и тревога. Крачки заотекваха в пещерата със силата на гръмотевици или изстрели. Ксавиър се надяваше в целия този хаос преследвачите да не успеят да отличат издаваните от него звуци от своите.
Изскочи му някакъв силует — черно петно с човешки размер на фона на чернотата. Замахна към него и Ксавиър заби лакът в гърлото му, докато пробягваше край него. Чудовището изсумтя и падна на земята. Младежът не се спря да го види дали ще се изправи. Вместо това се затича още по-бързо. Прехапа подутата си устна, предизвиквайки свеж прилив на болка. Тя го пришпори. Кръв изпълни устата му. Пулсът му се ускори. Остро пробождане се стрелна по хълбока му, изви се нагоре и проникна под ребрата. Той се постара да пренебрегне болката и да се съсредоточи само върху бягството и дишането. Сумтенето и шумоленето също се ускориха, но звучаха така, сякаш са зад гърба му. Ксавиър призова всичките си сили и ускори ход още повече.