— Не, не — уплашено отказа Настя, — никакъв хол! Аз съм свикнала да си похапвам в кухнята. А къде са котките, за които споменахте?
— Почакайте, още се крият. Дайте им двайсетина минути, те са предпазливи същества. Само малкият от нищо няма страх. Между другото, гледайте си в краката, да не го настъпите случайно, той е приблизително с цвета на пода.
И сякаш в отговор на думите му тъкмо откъм кухнята се чу пронизително жално мяукане.
— Идвам, миличко, идвам вече, не плачи — загука нежно Дорошин, — сега ще ядеш.
Кухнята смая Настя не толкова с размерите си, колкото с дългата редица панички: пет еднакви пластмасови, една голяма метална и две съвсем малки, до които лежеше чаровно кръглооко котенце, чиято светлобежова козинка почти напълно се сливаше с плочките на пода.
— Седнете. Аз сега бързо ще размразя месо за малкия и после ще ядем.
Игор взе котето на ръце, целуна го по челцето и по пухкавото гръбче, притисна го до бузата си.
— Когато са малки, са ужасно сладки — погледна той Настя със сияещи очи, в които грееше огромна нежност.
— А когато са големи? Стават кисели и горчиви ли? — пошегува се тя.
— Големите са сложни — отговори той много сериозно. — Всичко им е като при хората.
Като придържаше котето до бузата си, Игор отвори фризера със свободната си ръка, извади завитото във фолио месо, остави го в мивката, пусна гореща вода, а след няколко секунди ловко го разопакова, постави замръзналата топка месо в стъклена купа и я пъхна в микровълновата печка. Без да пуска котето, затвори вратата от кухнята към коридора и като улови погледа на Настя, обясни:
— Сега миризмата на месо ще привлече тук целия зверилник.
— А на вас ви се свиди, така ли? — подкачи го тя.
— Трябва да има ред. Онези, които може да ядат месо, ще го получат довечера, а които не бива, няма да получат изобщо.
Още не бе довършил, когато иззад вратата се чу шум, боричкане, мяукане, а след няколко секунди доста силно се затропа.
— Да нямате куче там? — учуди се Настя.
— Не, там са големите котараци и котки, всичките са в добра физическа форма — засмя се Игор. — Ако искате, може да погледнете, само не отваряйте, вижте ги през стъклото.
От любопитство Настя стана, отиде до вратата и надникна през стъклото. От другата страна, долу, бушуваше нещо, състоящо се от опашки, лапи и святкащи очи. Тя не можа да преброи животните, но разбра, че определено са повече от три.
— А ако отворя вратата, какво ще стане? — поинтересува се Настя.
— Нищо страшно, ще нахлуят тук, ще изчакат да сложа месото в паничката на малкия и ще започнат битка на живот и смърт. За горкото дете няма да остане нищо, то не може да се пребори с тях. Вярно, бих могъл да го нахраня от ръката си, но не искам да го приучвам към това.
— А не може ли просто да отпъдите големите от паничката?
— Мога, разбира се, но не е правилно. Котките трябва сами да градят своите взаимоотношения. Разбирате ли, има си определен ред за хранене, те са свикнали с него, но всеки път се надяват аз да се предам и да наруша правилата. Но ако ги нарушавам, тоест, ако храня едни котки с месо пред очите на други, в техния котешки мозък това ще означава, че разрешавам войната. Тоест да избутват по-слабия и да му отнемат храната. А ако аз при това започна да гоня всички и да не ги пускам при паницата, какво се получава? Както казва моята Юлка, получава се когнитивен дисонанс.
На Настя й дожаля за малкото коте, уплаши се от страшния котешки „когнитивен дисонанс“ и реши да не провокира война.
Соня Седова бързаше за среща. Вече закъсняваше безнадеждно, защото се наложи да изчака майка й да тръгне с Иля за някаква изложба. Не че тя й забраняваше да излиза с момчета, но Соня искаше да се облече „по-така“ и най-важното, да се гримира по-особено — нали днес й предстоеше да излезе не с момче от класа й, както обикновено, а с истински мъж, голям, като на Лялка Горданова, дори още по-готин…
Запознаха се преди два дни в дискотеката и той я покани на среща в неделя. Тя бе очаквала с нетърпение този момент, беше пресметнала всичко и когато той се обади сутринта, както се бяха разбрали, му обеща да се видят в пет часа, защото знаеше, че майка й и Иля ще излязат към четири. Но те не излизаха и не излизаха — първо обядваха, после дълго пиха чай и обсъждаха нещо, сетне майка й се захвана да търси някого по телефона… Соня нервно гледаше часовника и разбираше, че или здравата ще закъснее, а не се знае дали Антон ще я чака толкова дълго, или ще трябва да отиде на срещата не във вида, в който й се щеше. А на нея й се искаше да изглежда голяма, независима, стилна, с една дума, истинска дама, а не сополива ученичка. Със сигурност щеше да успее да се прибере преди майка си, така че тя нямаше да научи как се е облякла днес Соня и какъв грим си е сложила. Знаеше, че след изложбата майка й, както обикновено, ще отиде у Иля, а това се проточва дълго, до късно…