— И смята, че се занимавате с рекет?
— Естествено. На него просто през ум не му минава друг начин за печелене на пари.
— И останалите служители от вашия отдел ли мислят така?
— Вероятно — равнодушно сви рамене той. — Та те не са слепи, имат глави на раменете, а щом имат, следователно мислят.
— И вие как ги разубеждавате?
— Аз ли? — учудено вдигна вежди той. — Ами никак. Да си мислят каквото щат, мен какво ме засяга?
— Е, и аз се опитвам да разбера как живеете — настойчиво повтори Настя. — Началството постоянно ви ругае и ви смята за лош служител, самият вие ми казахте това днес. Нещо повече, всички ваши колеги подозират, че доходите ви са съмнителни… С други думи, цялото ви професионално обкръжение така или иначе си мисли лоши неща за вас. Нали?
— Не знам — отново сви рамене той. — Сигурно е така. И какво от това?
— И вие се примирявате. Не мога да разбера защо… Хайде, обяснете ми!
Дорошин въздъхна, стана, излезе и след малко се върна с огромен сибирски котарак в ръце, същия, от снимката. Отново се настани във фотьойла срещу Настя, намести котарака в скута си и започна ритмично да го почесва по корема и гърдите. Животното замижа и замърка.
— Разбирате ли, Анастасия, в служебния си живот ние сме или кучета, или котки. Кучето предано обича стопанина си, иска да заслужи одобрението на водача на глутницата, така е създадено. А котките не са колективни животни, те правят само каквото смятат за нужно, и то само когато искат, така че не се нуждаят от одобрението на стопанина си, защото не признават неговото превъзходство, водачеството му. Именно затова котките не се поддават на дресировка.
— Ами Куклачов? Той има цял театър на котките.
— Куклачов е мъдър човек, той не кара котките да правят неща, които те не желаят. Дълго време ги наблюдава, забелязва какво им харесва да правят и използва и затвърждава само това. Всеки човек е свободен да избира какъв да бъде в живота — куче или котка. Ако избере да бъде куче, за него, естествено, е важно околните да го харесват, началството да го обича, той се стреми да угоди на водача на глутницата и да получи неговото поощрение. Аз съм избрал да бъда котка. Тоест котарак. И ми е абсолютно безразлично какво си мислят за мен околните, ако самият аз съм сигурен, че постъпвам правилно и така, както ми повелява моята съвест. Да не би да се изразих твърде високопарно?
— Твърде, да — усмихна се Настя. — Но пък го казахте образно и достъпно. Затова ли обичате котките?
— А, не, тук процесът е по-скоро обратен. Харесвам ги още от дете, но като ги наблюдавах, започнах да разбирам какъв искам да бъда.
Значи, той е избрал да бъде котарак. А излиза, че тя, Настя, е направила за себе си избор в полза на кучето и сега я тормози въпросът кой какво ще си помисли и как ще се отнася към нея.
— Вашите родители знаят ли как си вадите хляба?
— Естествено. За тях работата ми в милицията е постоянен източник за главоболие. Те искаха за мен съвършено друго бъдеще.
— Тоест не ви одобряват?
— Меко казано — позасмя се Дорошин. — В най-критичните моменти заявяват, че ги позоря.
— О, дотам ли се стига? И как живеете с това?
— Нали ви казах, че съм избрал да бъда котарак. Те имат право на собствено мнение и аз го уважавам. Аз обаче имам право на собствен живот и се надявам, че и те ще го уважават. Вярно, те не постъпват според очакванията ми, но това нищо не променя. Аз пак си правя и ще правя само това, което смятам за нужно и правилно.
Той погледна часовника и стана. Котаракът меко скочи от скута на стопанина си и недоволно измяука.
— Време е да тръгваме, Анастасия.
Ръмеше досаден студен дъжд и на Наталия ужасно не й се слизаше от колата. С Иля прекараха тази вечер прекрасно, тя отдавна не се бе чувствала така спокойна и радостна. И Павел май излезе от запоя… Във всеки случай, днес нито веднъж не й се обади, не я помоли да отиде при него, не се оплака нито от самота, нито че няма с кого да си поговори за Милена. Той преживя тежко вестта за изневярата й, но май превъзмогна този удар.
— Лека нощ, Илюша — каза тя гальовно.
— Лека нощ — нежно я целуна той. — До утре?
— Утре имам педагогически съвет, ще се освободя към седем.
— Е, нормално. И аз ще бъда зает цял ден, а вечерта ще се видим, нали?
— Да. — Тя слезе от колата и му махна с ръка. — До утре.
Минаваше дванайсет, но във всички стаи светеше. Значи, Соня още не си беше легнала. Наталия намери дъщеря си в своята стая — момичето седеше на дивана, беше подвило крака под себе си, увито в одеяло. И гледаше майка си уплашено, като подгонено зверче. С чисто измито лице, без наклепани мигли и устни, с още влажна мита коса тя изглеждаше толкова мъничка, крехка и беззащитна, че сърцето на Наталия се сви. Нима този нежен ангел е същото онова момиче, което мисли само за пари и всевъзможни изгоди?