За да не й е толкова скучно, Настя дори започна да разглежда плановете на апартаментите и да разсъждава в какъв би й се искало да живее. Четирите стаи отхвърли веднага, прекалено много са, с Чистяков не им трябват толкова, пък и да чистиш такива палати — няма да ти стигнат и двата почивни дни. Три? Може да се обмисли. В едната стая — спалнята, в другата — диванът, телевизорът и компютърът, в третата… Май ще бъде излишна. Вероятно двустаен ще е точно за тях, например ето такъв, с голяма кухня. Или този, където кухнята е по-малка, но пък антрето е просторно, в него могат да се вместят огромен брой рафтове за книги и папки, а това съществено ще облекчи решаването на проблема с пространството в хола.
Сладко беше да мечтае. Настя погледна своя кротко сумтящ в съня си съпруг и отиде в кухнята да пие чай. С чай се мечтаеше още по-добре, особено с пълната кутия вкусни бисквити. Защо ли гледа тези дискети? Настя си представи как сутринта ще ги занесе в службата, ще отиде при началника да докладва за вчерашния ден, прекаран отначало в жилището на заподозрения, после в кабинета на следователя, ще разкаже за дискетите и Болшаков ще я попита: има ли нещо интересно в тях? А тя честно ще отговори: „Аз нищо не разбрах, не съм наясно с тези неща“. И какво ще си помисли той за нея? Вместо да извика специалист, който разбира от строителство, и да му даде дискетите, тя ги държа у себе си почти цяло денонощие, и то без никакъв резултат. Това какво е, показател за висок професионализъм? Достойни ли са тези думи за човек, когото току-що са повишили в длъжност?
И изведнъж в главата й се пръкна мисъл, абсолютно неприсъща за Анастасия Каменская. „Много важно какво щял да си помисли за мен. Да си мисли каквото ще. Трябваше първо аз да видя тези дискети. В края на краищата аз съм старша в групата и трябва да имам собствено мнение за всеки факт.“
Настя се вслуша в мисълта, доста й се учуди и си наля още чай. Откъде ли дойде това? Какво й става? Откога започна да не й дреме за мнението на началника?
Дорошин. Днес той направи с нея нещо… вълшебно. И тя изведнъж разбра, че може да се живее не само така, както живее самата тя, но и другояче. Тя е жена, израснала и получила възпитание в съветско време, когато одобрението на водача на глутницата, бил той ръководител в службата или партиен шеф, беше входен билет към издигането в йерархичната стълба. Мнението на околните за теб беше онази движеща сила, която задействаше целия механизъм на твоята социализация. И ако механизмът не работеше или проскърцваше някъде, ти се превръщаше в неудачник. Не ти даваха карти за почивка във ведомствената станция, не те включваха в списъците за поощрение, не ти записваха ред за купуване на дефицитни мебели, телевизор или кола, за жилище пък да не говорим. И то се знае, не те приемаха в партията, а без партиен билет не можеше да очакваш повишение или преместване на по-високоплатена работа. Такива бяха правилата на играта в онези времена — дефицитът за какво ли не, като се започне от хранителните продукти и се свърши с жилищата, се създаваше изкуствено, за да бъдат хората зависими от благоразположението на водача на глутницата и съответно — управляеми.
А Игор Дорошин е вече друго поколение, той е навършил двайсет години, когато на мястото на старите правила на играта окончателно дойдоха нови, а пък и едва ли изобщо си спомня епохата на застоя. Когато умря Черненко, дойде Горбачов и започна перестройката, тогава Игор е бил на дванайсет години, а Настя беше на двайсет и пет. Тя успя да поживее в онази епоха и не само да получи образование и възпитание, а дори да поработи. Обикновеният участъков Дорошин днес й преподаде урок по удивителна вътрешна свобода.
Изведнъж й стана леко и весело. „Никъде няма да отида — помисли си тя, без да забележи, че се усмихва до уши. — Няма да дочакате. И можете да си мислите за мен каквото искате. Съдбата ми подари голям късмет — работа, която обичам и с която искам да се занимавам още дълги години. Тя ми носи и радост, и отчаяние, и умора, и победи, и никога не ми омръзва. И аз ще я върша — каквото и да си говорите или мислите за мен. Сега не можете да ме пенсионирате: ако Болшаков не ме измами и напише предложение, скоро ще стана полковник и ще получа правото да служа поне до петдесет години, а няма да ви дам повод да ме изхвърлите от службата по други причини. Да, точно така!“