Тя бързо допи чая си и се върна при компютъра. Вкара поредната дискета и като намери на нея поредните етажни планове, реши да поддържа доброто си настроение и да продължи да мечтае за по-просторно жилище. Така, къде е третият вход? Именно в него се намират въпросните двустайни апартаменти с голямото антре. Ето я страничката, отгоре има надпис „Вход 3“. Но апартаментите са различни. Настя би могла да се закълне: на всички прегледани чертежи не бе виждала такива жилища. И изобщо тук има само по два на етаж, а не по четири.
Вгледа се по-внимателно. Странна работа. С лекота разчиташе предишните планове, а тук нещо не схващаше, появиха се някакви съвсем различни обозначения. Льошка би помогнал, все пак е мъж, но спи, жал й е да го буди.
— Льоша — повика го шепнешком.
Надяваше се да не спи толкова дълбоко.
Чистяков отвори очи и с дрезгав от съня глас измуча:
— А? Какво има пак?
— Умееш ли да разчиташ планове?
— Какви планове пък сега?
— Ами такива, строителни. Сгради, етажи, апартаменти. Умееш ли?
— Какви толкова умения са нужни за това?
— Льошик, ела тук, а? — жално помоли Настя. — Не разбирам всичко на тази дискета.
— А съвест имаш ли?
— Нямам и никога не съм имала — засмя се Настя. — Ти какво, скъпи? Откъде у мен съвест?
— Абе личи си — ядосано прогъгна той.
Алексей с пъшкане се смъкна от дивана и загърнат с одеялото, дошляпа бос до компютъра.
— Е, и какво не разбираш?
— Ето виж… — Настя премести курсора с мишката до заинтересувалото я място в плана. — Тук е асансьорът, това е входната врата на апартамента, това е вратата към кухнята, това — към хола. Нали така?
— Така е.
— А това какво е?
— Камина.
— Камина ли? — учуди се тя. — Сигурен ли си?
— Господи, Ася, та това е елементарно! Виждаш ли издатината в стената? Това е комин на камина.
— Я виж ти! А това какво е?
— Това е стълбище.
— Накъде води?
— Аска, ама ти да не си сляпа? Ето го втория етаж, към него води стълбището. Заради това ли ме събуди? И изобщо с какво се занимаваш цяла нощ? Мислех, че работиш, а ти разглеждаш апартаменти. Да не мислиш за местене?
— Е — усмихна се тя, — мечтая си за непостижими неща. Благодаря, Льошик. Много ми помогна. Лягай си.
Той с мрачен вид се потътри към дивана. Настя скочи, зави го хубаво, целуна го.
— Е, Льоша, не се сърди, а? — помоли тя. — Наистина имах нужда. И наистина е по работа. Спи, злато мое.
Тя поседя на крайчеца на дивана, ритмично потупвайки мъжа си по рамото, сякаш приспиваше дете, докато той отново засумтя.
Значи, това изобщо не е същата сграда…
А ако продължим веригата на логиката — не е такава дискета, тоест това е дискета, която няма никакво отношение нито към фирма „Контракт — ОК“, нито към самия Канунников. И това по никакъв начин не може да е сградата, която Олег е построил по-рано, преди да създаде фирмата, защото на всички чертежи има дати. Чертежите на сградата, в която са предвидени мезонети с камини, са с дати от 2004 година. Чужди чертежи и чужда дискета. Как са се озовали те у Канунников? Защо? Има ли това отношение към убийството на Милена Погодина?
Тя се отдалечи на пръсти от дивана и отново седна пред компютъра. Май на първата страница на всички комплекти етажни планове имаше адрес на сградата. Да, определено. А на тази дискета тя пропусна първата страница, защото търсеше апартамента в третия вход, който й хареса. Настя бързо намери съответното място и се позасмя: адресът беше друг. Още сутринта ще отиде на този адрес и ще види какво има там.
Впрочем защо сутринта? До сутринта има още много време, а и изобщо не й се спи. Тя извади дискетата и изведе на екрана картата на Москва. Ето я улицата, не е толкова далече, през нощния град може да стигне за двайсетина минути.
— Льоша — отново прошепна тя.
— Ще те убия — сънено промърмори мъжът й.
— Льоша, трябва да отида до едно място. Може ли да взема колата?
— Да не откачи? — стана някак застрашителен гласът на Чистяков. — Три часът през нощта е. Къде ще скитосваш?
— Искам да видя сградата със стълбищата и камините.
— Не може ли да я разгледаш утре?
— Може, но ще загубя време. Е, да я взема ли?
— Абе прави каквото искаш.
— А къде са ключовете?
— В джоба на якето. Край, аз спя.
Настя се облече, взе ключовете и бързо излезе.
Пътят отне повече време, отколкото предполагаше: валеше и Настя не посмя да кара твърде бързо. Тя отдавна имаше книжка, но не беше добър шофьор, защото крайно рядко използваше уменията си на практика.