Само довчера тя щеше да се постарае да не го поглежда в лицето, знаейки, че няма да види нищо приятно на това лице. Някаква си лелка от „Петровка“ довтаса и започна да строява всички, знаем ги тия! Но днес го погледна не само от упор, но и с любопитство, като не преставаше да се изненадва от себе си. Вярно, любопитството беше адресирано не толкова до участъковия, колкото лично до нея, Настя Каменская. Просто й беше интересно каква реакция ще предизвика у нея видяното. А тя видя именно това, което бе очаквала и от което цял живот се бе старала да се защити: недоволство и презрение по неин адрес. Реакцията й обаче беше неочаквана: нямаше никаква реакция.
Ето на, мрачният човек прави кисела физиономия, не му харесва да изпълнява поръченията на „лелката от „Петровка““, никак не му се разкарва сега до участъка, защото е имал съвсем други планове… Е, и какво от това? Ще отиде като поп, ще види паспорта, ще се обади и работата ще бъде свършена. И нека си мисли за нея каквото ще, това си е негова лична работа.
Участъковият Николай Песков, на чиято територия се намираше „съмнителната“ туристическа агенция, заведе Настя право в кабинета на собственичката — красива, добре поддържана дама в скъп костюм.
— Коленка! — зачурулика дамата. — Откога не сме се виждали! При нас всичко е наред, можете да не се безпокоите. Кого сте довели? Нима клиентка? Ще ви черпя с коняк.
— Не, Алиса Борисовна — позасмя се Песков, — май не съм заслужил коняк. Това не е клиентка.
— Аз съм от милицията. — Настя подаде удостоверението си.
— Господи! — ужасено плесна с ръце Алиса Борисовна. — Какво, да не се е случило нещо с някого от нашите? Моят щат е малък, всички са ми пред очите, познавам и майчиното мляко на всеки…
— Тъкмо по този повод ми е нужна вашата помощ — прекъсна я Настя. — Наистина ли познавате добре персонала си?
— Вземам на работа само хора, които познавам лично — гордо заяви Алиса Борисовна.
— И колко голям е щатът?
— Нали ви казвам, малък е. Само дванайсет души.
— И винаги ли е било така? Или по-рано агенцията е била по-голяма, а после сте направили съкращения?
— Не, не сме правили съкращения. Моята агенция е малка, защото осъществяваме ексклузивно обслужване, доста е скъпо, а не се търси много. Какво има, да не би някой клиент да се е оплакал от персонала? Веднага ще взема мерки…
— Алиса Борисовна, при вас работила ли е Милена Погодина?
— Мила ли? Да, разбира се, но това беше толкова отдавна… Коленка, вие сигурно си я спомняте, едно красиво момиче, работеше на рецепцията.
— Алиса Борисовна, откак ви познавам, на рецепцията ви работи вашата племенница… Или каква ви се падаше там — позасмя се Песков.
— А, да, вие не заварихте Мила… Жалко. Непременно щяхте да се влюбите. Тя беше толкова красиво момиче, работеше прекрасно, никога нищо не объркваше и не забравяше. Когато напусна, казах й така: ако ти трябва препоръка за нова работа, само ми звънни, ще те охарактеризирам по най-добрия начин.
— А тя кога напусна? — попита Настя и извади бележника си.
— Е, не помня, отдавна беше.
— Трябва да знам кога точно.
— Добре, сега ще извикам кадровика, да провери. А вие защо питате за нея? Случило ли се е нещо?
— За съжаление, Алиса Борисовна, Милена загина. Била е убита.
— Какъв ужас!
Красивото лице на собственичката на туристическата агенция изрази искрено огорчение и дори нещо като шок.
— Да не би да мислите, че са я убили, защото е работила при мен? Това е абсолютна глупост!
Глупост, разбира се, насмешливо си помисли Настя. Такава глупост можеше да осени само човек, страдащ от мания за величие.
— Не се вълнувайте, Алиса Борисовна, тя изобщо не е загинала заради това. Убил я е любовникът й.
— От ревност ли?
— Ще научим, когато го намерим. Засега се крие.
— А кой е бил нейният любовник? — живо се заинтересува дамата. — Както познавам Мила, мога да предположа, че е някой заможен бизнесмен. Отгатнах ли?
— Не, бил е съвсем обикновен човек.
— Странно.
— Защо да е странно?
— Ами, защото…
В този момент вратата на кабинета се отвори и от нея надникна солиден, добре облечен мъж.
— Викали сте ме, Алиса Борисовна?
— Да, проверете, моля, кога Мила напусна агенцията.
— Мила ли? — Веждите на кадровика се повдигнаха. — Каква Мила?
— Е, Мила, която работеше на рецепцията. Погодина.
— Ама това беше отдавна…
— Наясно съм, но трябва да знам точно кога — надменно отговори Алиса Борисовна.
— Проверете също и кога сте я назначили на работа — бързо добави Настя. — И каква е била заплатата й. И формално, и в действителност.