— Всеки ден ли? — попита Настя.
— Е, това не знам, но мисля, че беше често, макар и не всеки ден… Той не ми се видя… С една дума, нищо особено. Бях сигурна, че момиче като Мила заслужава нещо по-добро.
— Този ли беше? — Настя й подаде снимката на Канунников.
— Да, да, точно този. Гледай ти, колко много сте научили вече за нея! Та така, когато момичетата ми казаха, че тя привлякла вниманието на един от нашите клиенти, аз от сърце се зарадвах за Мила.
— Този клиент е ухажвал Погодина, така ли?
— Във всеки случай, аз го разбрах така — отговори уклончиво Алиса Борисовна. — А след известно време Мила дойде при мен и ми каза, че й предложили друга работа, с по-добро заплащане.
— И вие не се опитахте да я задържите?
Собственичката на агенцията се понамръщи.
— Анастасия Павловна, ние с вас сме зрели хора и прекрасно разбираме какво се крие зад думите. Тогава разбрах, че се е намерил заможен мъж, който е готов да вземе Мила под крилото си. Как можех да я задържа? Радвах се, че момичето най-сетне ще уреди личния си живот. Нали не можеше да се мотае до старини с онзи Олег… Та той нямаше дори кола.
Тъй де, това е аргумент. Щом нямаш автомобил, няма и смисъл да мечтаеш за личен живот. Какво пък, богатите си имат странности.
— Алиса Борисовна, трябва ми името на този клиент — настоя Настя.
— Че откъде да го взема? — неподправено се учуди Алиса.
— Разпитайте служителите си, може някой да си го спомня.
— Служителите ли?
Алиса Борисовна извади от чекмеджето папка, отвори я и внимателно се зачете.
— Не — каза тя след известно време и поклати глава, — едва ли ще стане. През тези години целият ми персонал се смени, останали са само трима души: главният счетоводител, кадровикът и моят шофьор. Мениджърите са все нови, никой от тях не завари Мила.
Сякаш чул тези думи, през вратата се шмугна кадровикът.
— Ето — каза той и подаде на Алиса Борисовна лист хартия, — както искахте.
Алиса взе листа, но преди да го даде на Настя, го прочете.
— Вижте, Погодина е била назначена на 14 май 1999 година и е напуснала на 1 август 2000 година.
— Колко време мина от момента, когато научихте, че клиентът ухажва Милена, до нейното напускане?
— Около две седмици. Може би три.
— Значи, Алиса Борисовна, ще направим така: сега вие ще поканите един от мениджърите, най-оправния, и ще го помолите да намери сведения за това кой какви пътувания е поръчал при вас през юни и юли 2000 година.
— Но това ще отнеме много време — опита се да възрази Алиса.
— Именно затова ви моля да поканите най-оправния ваш сътрудник — усмихна се Настя. — На някой по-несръчен това наистина може да отнеме часове… А аз ще почакам.
Алиса Борисовна отчаяно въздъхна, но изпълни молбата. Дребно младичко момче с бръснат череп изслуша задачата, сви рамене и каза, че ще му е нужен около един час.
— Значи, аз ще се върна след час — обърна се Настя към собственичката на агенцията. — Довиждане.
На улицата тя благодари на Песков за помощта, раздели се с него и реши да прескочи до Дома на книгата. Вече бе изминала около половината път, когато прекараната безсънна нощ внезапно се стовари върху й с цялата си мощ и безжалостно я притисна към тротоара. Настя почувства, че ако не седне моментално някъде, ако не пийне силно кафе и не хапне нещо, просто ще рухне. Краката не я слушаха, ръцете не искаха да държат чантата, очите отказваха да гледат, а главата — да мисли.
Преди да стигне до Дома на книгата, тя хлътна в първото срещнато заведение и се тръшна на една маса. Младата сервитьорка й подаде менюто, което Настя дори не можа да прочете: от слабост главата й беше размътена и тя не разбираше какви думи образуват буквите и какво означават тези думи.
— Две двойни еспресо — поръча тя. — И нещо за ядене.
— Какво по-точно? Салати, топли сандвичи, печива, десерти?
— Топъл сандвич и колкото може по-бързо.
Момичето се оказа съобразително, впрочем може би разбра всичко по физиономията на Настя, и само след две минути на масата имаше две чаши силно кафе и огромен, стоплен в микровълнова печка сандвич. Настя гаврътна на един дъх първата чаша и захапа невероятно дебелия сандвич, който й се стори вълшебно вкусен. Махна с ръка на съобразителната сервитьорка и тя веднага дойде до масата.
— Слушам ви.
— Кажете, когато човек изпитва страшна слабост, какво трябва да направи?
— Да изяде нещо сладко — много сериозно отговори момичето. — Щом човек се чувства отпаднал, организмът му се нуждае от захар. На сърцето задължително е нужна глюкоза.
— Правилно — кимна Настя. — Дайте ми да хапна най-вкусния десерт, който имате. Какво ще ми препоръчате?