Изглежда, Иля Сергеевич живееше на високи обороти. От Остоженка той отиде в Крилатское, посети някаква жилищна сграда, където прекара около час, след което се върна в центъра, остави колата на платен паркинг на „Нови Арбат“ и премина през дворовете до „Стария Арбат“. Рижковски го следваше като сянка, не забравяйки на всеки петнайсет-двайсет минути да докладва на Зарубин. Беше му скучно, понеже програмистът не правеше нищо интересно…
Ето, влезе някъде, Виктор бавно приближи, прочете табелката на входната врата. Някаква фирма. Много му се искаше да прояви оперативна съобразителност, да го последва вътре, да разиграе някаква сценка и да научи при кого е дошъл Иля Сергеевич, но Зарубин и Каменская строго му бяха забранили да проявява самоинициатива. В задачата влизаше само проследяване на маршрутите му, а с контактите му щели да се заемат други хора. Виктор разбираше, че това наистина е правилно: ще нахълта сега през тази врата, ще заговори някого, охраната например или секретарката, а през това време Бабицки може да мине покрай него и да излезе. И какво ще прави тогава? Ще прекъсне насред думата едва започнатия разговор и ще хукне навън след него? Няма по-добър начин да привлечеш вниманието.
В офиса на фирмата Бабицки прекара около половин час, през това време Виктор успя да си купи от близкия павилион хотдог и кутия със сок и да хапне, разхождайки се по отсрещния тротоар. После пое подир Иля Сергеевич в една от арбатските улички, където в малко кафене Бабицки се срещна с някакъв младеж. Виктор видя през прозореца как седнаха на маса и веднага се обади на Зарубин.
— Когато излязат, последвай новото лице — нареди Сергей.
— Ами Бабицки?
— Хвиля ще го поеме от паркинга. Бабицки няма къде да се дене, а трябва да установим кой е този младеж.
Рижковски се въоръжи с търпение и зачака. Тази среща продължи около четирийсет минути, най-сетне събеседниците взеха да се сбогуват. Младежът излезе пръв, Бабицки остана да си допие и дояде поръчката. Още щом се озова на улицата, младежът извади мобилен телефон и се обади на някого. Разговорът беше кратък, момчето се мръщеше и настояваше за нещо, после се усмихна и затвори. Явно постигна каквото искаше, придума отсрещния. Виктор разбра, че трябва да действа.
С бързи крачки изпревари младежа, като едновременно държеше мобилния си телефон и натискаше бутоните. Когато разстоянието помежду им стана десетина метра, оперативният работник спря, извърна се с лице към настигащия го младеж, направи ядосана физиономия и сърдито тръсна ръка със стиснатия в нея телефон.
— По дяволите! — високо изрече той. — Вечно ми прави този номер!
Улови погледа на младежа, който вече се бе озовал до него, бързо бръкна в джоба си и извади банкнота от сто рубли.
— Слушай, друже, помогни ми, а? — И той подаде парите на младежа, чиято самоличност му бяха наредили да установи. — Имаш ли телефон? На моя му падна батерията, а аз на всяка цена трябва да се обадя, много е спешно. Ето, дръж, няма да говоря за повече от три долара, дори за по-малко, просто страшно ми се налага.
Беше напорист и убедителен и младежът с усмивка му подаде телефона си.
— Ох, много благодаря!
Виктор се извърна леко, застана така, че непознатият да не вижда какво прави, и натисна бутона „Изходящи разговори“. На най-горния ред светна името — Соня, след секунда се появи номерът на телефона, след още една секунда — часът на обаждането. Преди две минути. Рижковски не успя да запомни целия номер, очите му уловиха трите последни цифри, но и те засега му бяха достатъчни. Трябваше да набере някакъв номер, който да остане в паметта на телефона, инак младежът, ако не беше глупак, лесно щеше да разбере, че случайният минувач всъщност не се е обаждал на никого. Виктор набра първия хрумнал му номер, за щастие никой не отговори.
— Пфу, закъснях… — С разстроена физиономия той подаде апарата на законния му собственик. — Тръгнала е. Сега ще ми вдигне скандал. Добре, благодаря, друже. Все пак вземи парите.
Отново му подаде банкнотата, но младежът отказа, взе си телефона и си тръгна. Повече не можеше да го следва по петите, онзи вече го познаваше. Но това не беше страшно. Защото каква беше задачата? Да разбере кой е той. Не да проследи маршрутите и контактите му, а само да установи самоличността му — и наличната информация беше повече от достатъчна за целта.