— Тогава да влезем в класната стая.
Те влязоха в същия кабинет, където Седова току-що бе имала час.
— За съжаление, не мога да ви помогна много — започна тя още щом седнаха: Настя до бюрото, на което имаше наушници и микрофон, Седова — на обичайното учителско място. — Защото не съм го виждала.
— Кого не сте виждали? — не разбра Настя.
— Човека, който е следил Сонечка. Вярно, тя го описа много подробно, но все пак не съм го виждала с очите си. Сигурно е по-добре да поговорите с нея.
Това пък какво е? Какъв човек? Кога е следил Соня? И изобщо какво значат всички тези неща? Настя дори се посмути.
— Почакайте, Наталия Максимовна, аз нищо не разбирам. Някой следи дъщеря ви, така ли?
— Нима не знаете? — учуди се от своя страна Седова. — Нима Паша… Тоест бащата на Соня нищо ли не ви е казал? Бях сигурна, че сте дошли при мен, защото той ви е съобщил за Соня.
— Не. Той нищо не е споменавал. Защо, какво се е случило?
Развълнувано и пресекливо Седова разказа какво е станало в неделя и че Соня временно се преместила при баща си, дори засега нямало да ходи на училище. Павел трябвало да го съобщи в милицията, канел се, но явно бил забравил, сега не му било до това, защото днес погребвали Милена.
„Не е забравил — мислено я поправи Настя, — а се е запил, както обикновено.“ Разбира се, не каза нищо такова на глас.
— Не знаех за това. Добре че ме предупредихте, ще поработим по въпроса. Изглежда, наистина трябва да си поговоря със Соня. Сега тя е на погребение с баща си, така ли?
— Не, сигурно си е вкъщи. Павел не й разрешава да излиза. А защо дойдохте, щом не е заради нея?
— Дойдох заради Милена, нали работим по нейното убийство.
— Но аз практически не я познавах — поклати глава Седова. — Само съм я виждала веднъж-дваж.
— При какви обстоятелства?
— Ние с Иля…
— С Иля ли? — вдигна вежди Настя, като се престори, че няма представа от ситуацията.
— Иля е моят приятел. С него водехме Соня да се вижда с баща си, обикновено той посрещаше момичето сам, но два или три пъти беше с Милена. Това е цялото ни познанство.
— Значи, Павел ви е запознал — уточни Настя.
— Разбира се. Ние сме цивилизовани хора, пък и Милена не ми е сторила нищо лошо, с мъжа ми се разделихме по съвсем други причини, тогава Павел още не беше я срещнал. Освен това Милена много се грижеше за него, направи много добри неща. Ако не беше тя, той никога нямаше да се загрижи за здравето си. С една дума, аз нямах никакви претенции към нея. Но нали вече разказах всичко това на вашия колега. Защо ме питате отново?
— Извинете, Наталия Максимовна, така трябва. Има някои подробности, които се налага да уточня.
— Ами уточнявайте ги по-бързо тогава. — В гласа на Седова прозвуча леко раздразнение. — След десет минути междучасието ще свърши.
— Спомнете си, ако обичате, и то колкото може по-подробно, момента, когато за пръв път се запознахте с Милена. Сама ли бяхте, или бяхте с приятеля си?
— С Иля. А защо ви е нужно това?
— Моля ви, Наталия Максимовна — твърдо повтори Настя. — Хайде да не губим време, нали сама казахте: междучасието свършва.
— Спряхме пред блока, където живее Павел. Той вече чакаше, до него стоеше Милена. Разбира се, тогава я видях за пръв път, но Соня я познаваше отдавна и подробно ми беше описвала външността й, така че бях сигурна, че е тя. Та така, спряхме там, Соня слезе от колата, слязохме и ние с Иля, за да поздравим. Павел каза: „Запознайте се, това е Мила, Милена, моята приятелка. Мила, това е Наталия, майката на Соня“. Не представи Иля, Павел изобщо не е много добре възпитан. Това беше.
— Как реагирахте вие?
— Ами никак, боже мой! Подадох й ръка, стиснах я, казах: „Наталия Максимовна“. Тя отговори: „Много ми е приятно. Милена“.
— А вашият приятел?
— Целуна й ръка, каза си името… Не, първото и фамилното име. И тя му рече: „Много ми е приятно. Милена“. За какво са ви тези подробности? В тях няма нищо интересно. Нали не може да са я убили, защото сме се познавали с нея. Вие май криете нещо от мен?
Настя не реагира на последния въпрос. Нямаше време, трябва да побърза, за да не чака следващото междучасие.
— Какво стана после?
— Нищо особено. Павел каза, че той ще върне Соня, и си тръгнахме.
— Обсъждахте ли Милена с вашия приятел?
— Какъв странен въпрос… Ами, естествено. Беше ми интересно да си поговорим за жената, която бе заела моето място до бащата на Соня.
— Припомнете си колкото може по-точно какво казахте на Иля и какво ви отговори той. За мен е важно какво е било първото ви впечатление от Милена. И вашето, и впечатлението на приятеля ви. Разбирате ли, първото впечатление не всякога е вярно, но то почти винаги носи в себе си някакво усещане, което на момента може да изглежда странно, но след известно време се оправдава.