— Естествено. Търгуват с компютърно оборудване. Така че нашият програмист е ходил там по работа. Но аз съм си записал имената на ръководството и всичко останало. Трябват ли ти?
— Засега не. Добре, Сержик, аз тръгвам. Чакам да ми се обадиш.
Иван Хвиля седеше в колата, паркирана на улицата близо до блока, в който живееше Иля Бабицки, и наблюдаваше входа. Беше поел Иля Сергеевич на „Нови Арбат“, когато той прибираше колата си от платения паркинг, но оттам нататък не се бе случило нищо интересно. Бабицки веднага си тръгна към къщи, като по пътя спря само веднъж, за да напазарува от един магазин. По принцип с всичко това трябваше да се занимават други хора, от съвсем други подразделения, така наречените „външното“ или „опашките“, но докато се точат всички запитвания и съгласувания, щеше да мине много време.
Зарубин вече му се бе обадил, беше го предупредил, че ще дойде Каменская, затова, когато Настя се качи в колата при Хвиля, той не се изненада. Само попита какво да прави, щом тя отиде при Бабицки.
— Ще ме чакаш — кратко отговори Настя.
Когато се обади Зарубин и съобщи, че всички са готови и „войските са изведени на позиция“, тя въздъхна и отвори вратата.
— Е, с бога напред. Аз тръгвам.
— Защо не отидем двамата? — предложи Хвиля.
— Той не бива да те вижда. Може да ни послужи за нещо.
Иля Сергеевич не отвори веднага. Настя вече бе започнала да нервничи, но когато видя Бабицки по тениска, с престилка и мокри ръце, разбра, че го е сварила да готви. По спокойната му физиономия личеше, че Наталия Максимовна го беше предупредила, че може да го посетят от милицията, както и се очакваше.
— Във връзка с Милена, нали? — попита той веднага. — Заповядайте, моля, аз ей сега…
Настя влезе в хола, огледа се. Мебелировката показваше средно заможен дом. Много книги, хубав скъп компютър, работното бюро — отрупано с дискети и дискове.
Бабицки се появи в хола вече без престилка, вместо тениската с къси ръкави беше облякъл тънък пуловер с кръгло деколте. Иля Сергеевич се стори на Настя много симпатичен и обаятелен и тя отново започна да се съмнява в собствените си подозрения.
— Наташа ми каза, че ви интересува моето впечатление от запознанството с Милена — пръв започна той. — Така ли е?
— Да.
Той повтори всичко, което Настя вече бе чувала от Седова. Добави буквално два-три щриха, които изобщо не говореха, че той знае за Милена Погодина повече, отколкото иска да покаже.
— Иля Сергеевич, вие ходили ли сте на Канарските острови? — попита тя.
Той замря за миг. Или й се стори?
— Не. Не съм ходил на Канарите — отговори твърдо.
— И не сте се канели да отидете?
— Не. Защо, какво има?
— Доколкото знам, през лятото на 2000 година вие сте си подготвяли екскурзия именно до Канарските острови. Или сведенията ми са неверни?
Бабицки се умълча, загледан някъде встрани, към тъмния екран на изключения компютър.
— Значи, знаете… — каза той най-сетне. — Какво пък, глупаво е да крия, щом вече сте наясно. Само ви моля да не казвате за това на Наташа. Ще й бъде неприятно.
— Защо?
— Защото с Милена бяхме близки. Не много дълго. После тя се запозна с Павел и прекъснахме връзката си. Но това беше в периода, когато ние с Наташа вече… Е, разбирате.
— Разбирам — кимна Настя. — А как стана така, че Милена не само се е запознала, но и е заживяла с бившия съпруг на вашата любовница? Получили са се някакви роднински отношения, не намирате ли?
Бабицки се позасмя и погледна Настя в очите.
— В живота се случват и по-странни съвпадения.
Какво пък, значи вие, господин Бабицки, сте избрали такава версия. Добре, ще почакаме. Имаме още за какво да си поприказваме с вас.
— Нека да оставим това — сговорчиво кимна Настя. — Разкажете ми всичко, което знаете за Милена.
Бабицки започна да разказва неща, които Настя отдавна знаеше. За живота й в Средна Азия, за сложните й отношения със семейството на съпруга й, как пристигнала в Москва, как работила на сергии…
Настя чакаше. И дочака. Мобилният й телефон й даде сигнал, че е получила есемес. Тя се извини, прекъсна Бабицки и погледна дисплея. „Б. е наел М., за да се запознае със С. Твой З.“ Бързо работи Серьожка, браво на него! За по-малко от половин час е накарал Маневич да пропее. Впрочем студентът от театралното училище едва ли е труден обект за опитния оперативен работник — нали го учат на актьорско майсторство, а не как да избягва даване на показания.