— Аз бих се попазарила с тях… — изрече безнадеждно, вече подготвена за дълга и безплодна дискусия.
— Радвам се, че мненията ни съвпаднаха — усмихна се Болшаков. — Между другото, Анастасия Павловна, когато имате свободна минутка, нахвърляйте ми списъка с вашите най-ярки постижения през последните две-три години. Време е да напиша предложението за удостояването ви с чин полковник за особени заслуги.
— Защо си такъв кисел, Иля?
Александър Едуардович Камаев се поразмърда наляво-надясно на въртящия се стол, за да раздвижи кръста си, уморен от дългото седене.
— Аз съм този, който трябва да е тъжен и ядосан — продължи той бодро, макар че на душата му беше мрачно и тягостно. — Моят план безславно се провали, всички мои усилия не доведоха до нищо, защото Седов нито влезе в затвора, нито го убиха. И вече едва ли ще го затворят или застрелят, защото отсега нататък той ще води живот на безполезно растение, което не става от леглото. Аз съм този, който днес е в траур. А ти, обратното — получаваш заветната свобода и сега можеш да се ожениш за своята Наташа. Вече не е нужно да криеш от нея къде ходиш и с кого се срещаш… Защо не се радваш?
Бабицки вдигна към него очи, пълни с болка и омраза.
— Наташа няма да живее с мен. Тя взе решение да остане до Павел и да се грижи за него. Ако някой ден той оздравее, тя ще се върне. Ако ли не…
— Какво?! Какво каза?
— Това, което чухте. Наташа ми каза, че Павел си няма никого освен нея и никой няма да се грижи за него, защото Соня е още малка и изобщо трябва да учи, да завърши гимназия, да влезе в институт. Тя е добър човек и просто не може да го изостави в нещастието му, в тежката болест. Все пак не й е чужд.
— Господи, каква глупост, страхотна идиотщина… Тя е полудяла!
— Това не е глупост или идиотщина, Александър Едуардович. Това е обикновена човешка доброта, готовност да помогнеш, когато един човек се нуждае от помощ. Впрочем вие не можете да го разберете…
— Защо? — надменно попита Камаев.
— Защото помагате не когато човек наистина се нуждае от помощ, а когато с красивия жест на помощта можете да решите собствен проблем. Вие сте обичали сестра си, много сте я обичали, ревнували сте я от съпруга й и ви се е искало да й докажете, че сте по-добър, по-силен, по-преуспял. Именно затова сте дали пари на Борис първия път. Мислели сте, че това ще го унижи пред жена му и ще накара Лариса да изпитва към вас дълбока благодарност. Но нищо такова не се е случило. Лариса не е станала по-нежна и по-внимателна към вас, нито пък е охладняла към мъжа си. Затова, когато е помолила втори път за помощ, сте й отказали. Има ли значение за какво конкретно са й трябвали парите — за нова фирма или за подкуп за Седов? Тя ви е молила. Нуждаела се е от помощ. А вие сте й отказали, защото лично за вас тази помощ не е обещавала никакви емоционални изгоди, в което сте имали възможност да се убедите по-рано. И затова не сте дали парите. А Лариса е загинала. И Жорик е загинал. Защото в крайна сметка Борис не е могъл да върне навреме дълга си. През всичките тези години вие живеете в страх, защото не знаете със сигурност дали в края на краищата Лариса е споделила с мъжа си, че не сте ходили в никаква командировка в чужбина, че е разговаряла с вас, молила е за пари, а вие сте отказали. Дали е казала, или не е? Борис мълчи, а вие не смеете да го попитате. Постоянно сте му натяквали, че Лариса и Жорик са загинали по негова вина, а същевременно сте се страхували, че той знае истината. И колкото повече сте се бояли, толкова по-силно сте го мразели. Защото не Борис е виновен за смъртта им, а вие самият, Александър Едуардович… Дълбоко в себе си прекрасно разбирате това, но не смеете да си го признаете. Чувството на вина е непоносимо за вас и през всичките тези пет години го замаскирате, криете го от самия себе си, като го представяте като отмъщение. Мислехте, че отмъщавате на Седов, а всъщност си измолвахте прошка от сестра си и племенника си. Вие сам сте създали вътре в себе си страшен конфликт, а решаването му бе възложено на всички нас: на мен, на Наташа, на Милена, на Соня, на Седов, дори на Канунников… Милена беше убита, макар и не пряко заради вас, но кой знае как би потръгнал нейният живот и животът на Олег Канунников, ако тя не работеше за вас и не живееше със Седов. И Олег беше убит. Седов е парализиран. Наташа е прикована към леглото му. Соня е в дълбока депресия — не стига, че се случи такова нещастие с баща й, ами и Антон я заряза без никаква причина. Аз останах сам, без Наташа. Ами че вие ни съсипахте живота, нима не виждате това?! Борехте се със собственото си чувство на вина, а погубихте всички нас.