Естествено, за такъв живот бяха нужни пари. Само за храната колко харчеше… При предишната съветска търговия, за да осигуриш на трапезата си разнообразни зеленчуци и плодове, не гнили и не скапани от измръзване, трябваше постоянно да купуваш от пазара, а това излизаше пет, че и до десет пъти по-скъпо, отколкото от магазина. Ами ски екипировката? Ами марковите ракети за тенис? Ами безкрайните подкупи за медицинските лица, от които зависеше възможността да се изследваш не в районната поликлиника, а на място, къде то разполагат с най-новата диагностична апаратура? С една дума, всичко струваше пари, а пък когато съветската власт предаде богу дух и дойде нова, но неясно каква власт, парите за поддържане на здравето станаха още повече, само че сега Думата „подкуп“ бе заменена от „търговски цени“. Можеш да се лекуваш в най-добрите клиники, можеш да се изследваш на компютърен томограф, можеш да си купуваш лекарства от чужбина, за да не попаднеш на фалшификат, можеш всеки ден да се храниш с продукти, за каквито навремето не си и чувал. Всичко можеше, само че плащай.
И Евгений Леонардович плащаше, не се скъпеше. Няма нищо по-скъпо от здравето и за него не му се свидеха никакви пари.
Да, но за да не ти се свидят парите, трябва поне да ги имаш, това е минималното изискване. И от трийсетата си година, от деня, когато взе съдбоносното решение за своята старост, Йонов печелеше фанатично, до самозабрава, без да се гнуси от никакви допълнителни доходи, които, естествено, бяха в рамките на позволеното. Подчини на това и своята кариера.
И ето че днес, в деня на осемдесетгодишнината си, той за пръв път проумя, че е попаднал в капан. Всичко се бе получило така, както той го бе замислил: Евгений Леонардович имаше прекрасен апартамент, в който живееше сам, тъй като жена му почина преди почти десет години; кола и нает шофьор, готов всеки момент да го закара някъде; всеки ден идваше домашна помощница, която чистеше, пазаруваше, готвеше, переше и гладеше… Той изглеждаше прекрасно за възрастта си, беше облечен стилно и модно, ухаеше на скъпа тоалетна вода. Имаше личен лекар, който всяка седмица преглеждаше Йонов, правеше му кардиограма и му изпращаше вкъщи разни специалисти, например за ултразвуково изследване, за рентген или за кръвна картина. Специален масажист идваше всеки ден, освен в неделя. Евгений Леонардович се чувстваше превъзходно и макар вече да не пробягваше по пет километра сутрин, изминаваше ги с бърза енергична крачка. Два пъти седмично плуваше в хубав басейн в скъп спортен клуб. Децата и внуците нямаха никакви грижи с него, дори не ги молеше за помощ, когато нещо не се справяше с компютъра, а викаше специалисти.
Всичко се подреди така, както го бе замислил. И все пак не се подреди…
Днес Йонов ясно почувства това.
Както обикновено, стана в пет сутринта, изяде овесените ядки, накиснати във вода, изпи кафето и излезе на разходка из пустите тъмни улици, вдишвайки с удоволствие въздуха, който още не бе изпълнен с изгорели газове. Върна се, взе контрастен душ, изяде едно рохко яйце с късче кашкавал, изпи още една чашка кафе, изгледа новините по телевизията и точно в осем и половина излезе. Колата го чакаше пред входа.
— Честит рожден ден, Евгений Леонардович — весело го поздрави шофьорът му, жизнерадостен и неуниващ мъж на средна възраст на име Валера, към когото Йонов винаги се обръщаше по име и бащино.
— Благодаря, Валерий Иванович.
— Закъде тръгваме рано-рано?
— За Фонда.
Фондът, към който тръгваше Евгений Леонардович, имаше дълго и трудно за запомняне название, в което освен самата дума „фонд“, се съдържаха и думите „социални“, „прогнозиране“, „изследвания“ и „последствия“, но всички служители, включително Йонов, отдавна вече го наричаха просто Фонда и по никакъв друг начин. Още повече че названието средно веднъж на две години се променяше, ставаше все по-дълго, сложно и размито, макар че същината му си оставаше една и съща.