Именно това беше спорният въпрос, с който се бяха обърнали към Евгений Леонардович. Бяха изказвали аргументи „за“ и „против“, бяха спорили, но в крайна сметка не бяха стигнали до единодушно решение. Беше ясно едно: подполковник Каменская, с нейните възгледи и подходи, щеше да си намери идеалното място в научните подразделения на Фонда, но изобщо не се знаеше доколко е надеждна. Това първо, и второ, могат ли да я вземат от зона, в която се провежда планов експеримент.
— Нека засега започнат да събират материали за Каменская — решително заяви Шепел, — а после ще видим, когато експериментът приключи.
— В зоните на експеримента комплексните изследвания вече са започнали, така ли? — попита Йонов.
— Да, във всички, освен в Москва.
— Вие какво, някакъв особен случай ли чакате? — Йонов впери недоволен поглед в Кувалдин, началника на „неговия“ отдел.
— Не, но експериментът тъкмо започва. Нали разбирате, „Петровка“ не е територията, при тях не попадат всички престъпления наред. Днес те не са поели за работа нищо ново. Щом получат нов случай, веднага ще пристъпим.
— Обаче още при първия — строго напомни Йонов. — Още при първия, който се появи… Само да не ви мине през ума да изчаквате и да търсите по-интересни.
Когато остана сам, Евгений Леонардович прочете няколко документа, нанесе някои поправки, даде ги на секретарката и си тръгна. Днес става на осемдесет. Никакви банкети и разкошни празненства, ще направи единствено скромна семейна сбирка, все пак е делник, утре всички са на работа.
И едва късно вечерта, след като изпрати гостите, Йонов започна да разглежда подаръците. Натъкна се на онзи от служителите в „неговия“ отдел и си спомни, че те така и не му казаха тогава, сутринта, за какво толкова разпалено спореха, събрани рано-рано в службата. Не му казаха. И там няма никакви тайни, какви ти тайни в научната работа, макар и толкова специфична и непозната за широките кръгове. Просто между него, професор Йонов, и младото поколение е зейнала пропаст, огромна, дълбока и непреодолима… Той не съумя да ги задържи около себе си, по-точно, не се сети навреме какво трябва да направи, за да не остане сам, увлече се по парите. Не може цял живот да печелиш, а на старини да бъдеш заобиколен от младежи, няма начин. Не става…
Парите имат много различни свойства, както явни, така и скрити, коварни, проявяващи се далеч не отведнъж. Парите могат да ти нанесат удар под кръста точно когато най-малко го очакваш. Те рушат отношенията между близки хора, развалят приятелства и в крайна сметка водят до самота. Й колкото повече са парите, толкова по-болезнена се оказва самотата на старини.
Странен закон…
Милена най-много мразеше понеделниците. Как можаха така да съставят разписанието — в един ден три лекции поред, коя от коя по-скучни! Тя беше добросъвестно момиче и не искаше да пропуска, но просто нямаше сили да слуша безкрайното дуднене за предисторическите времена. Понякога се стягаше и пишеше конспекти, но най-често скриваше в скута си книга и четеше, както и повечето нейни състуденти. Или пращаше есемеси и получаваше отговори, или играеше на някоя вградена в телефона игра.
Слава богу, вече започна третата лекция, още половин час мъки — и край. Милена обърна страницата на книгата, която четеше, и почувства как беззвучно завибрира телефонът в джоба на сакото й. Някой й бе изпратил съобщение. Тя извади апаратчето и погледна дисплея: „Мила, обади ми се спешно, много спешно!!! О.“. О. — значи Олег. Какво ли се е случило? Остава й половин час, но нали той пише „много спешно“, и то с три удивителни.
Тя започна бързо да натиска бутоните: „На лекция съм. Ще потърпиш ли половин час?“. След две минути пристигна отговорът: „Не! Много е спешно!“. Милена бързо пъхна книгата в чантата си и се измъкна от аудиторията, съпроводена от неодобрителния поглед на лектора. Е, какво толкова? Може коремът да я е присвил, случва се, всички сме хора…
Когато се озова в коридора, набра номера на Олег.
— Мила, ключовете от моя апартамент у теб ли са? — бързо и загрижено попита той.
— Да, разбира се, както винаги. Защо, какво има?
— Можеш ли сега да отидеш там?
— По принцип мога… Ама ти не си ли на работа?
— Това е проблемът — че съм на работа. Тоест… Тичам насам-натам из града, претоварен съм, нямам никакво време. А току-що ми се обади съседът отдолу, каза, че от моя апартамент ги наводнявам. Преди два часа забелязах, че нещо сълзи до тоалетната чиния, но много бързах, нямах време да проверя какво става. Явно нещо се е спукало и водата шурти на пода.