— По дяволите! — изруга тя. — Много ли е наводнен?
— Казва, че е потоп, тече от тавана му. Милка, иди там, спри водата, а ако не намериш откъде се спира, слез до апартамента на този съсед, да ти помогне. Ако трябва, извикай аварийната служба. Ще се справиш ли?
— Ама разбира се, Олеженка, ще го направя, не се тревожи. Да те чакам ли?
— Ами аз заминавам… А, да, не успях да ти кажа, днес спешно заминавам в командировка за три-четири дни, не повече. Влакът ми е след два часа, а първо трябва да оформя всички документи, по никакъв начин не мога да прескоча до къщи. Мила, спасявай ме…
— Е, не се тревожи — усмихна се тя, — ще се справя. Тръгвам веднага. Върви спокойно в командировка, всичко ще бъде наред, ще се обадя и на съседа ти.
Милена ни най-малко не се безпокоеше. Какво като не бе виждала и очите на този съсед от долния етаж? Тя нито за миг не се съмняваше, че той няма да й крещи, нещо повече, дори няма да настоява Олег веднага да плати ремонта на наводнения апартамент. На света има само един мъж, способен да й крещи: бившият й съпруг, но именно затова той й стана бивш. Такива номера никой друг не можеше да й погоди, и то не защото Милена имаше някакви специални умения, не… Просто външността й беше такава — такива очи и такава усмивка, че не беше възможно нито някой да й откаже нещо, нито да й се сърди. Сега тя ще се качи в колата си, в своя новичък ситроен, ще отиде у Олег и ще уреди всичко по най-добрия начин. Може би дори ще успее бързо да намери майстори, да отстрани повредата в апартамента му и да организира и плати ремонта у съседа, така че до завръщането на Олежка от командировка всичко да е наред.
Чигрик нищо не разбираше. Проумяваше само, че нищо не разбира. Някак всичко вървеше наопаки…
Сутринта успя да си вземе дозата и сега беше в състояние едновременно на еуфория и леко раздразнение. Еуфорията му вдъхваше увереност в собствените му способности, в това, че целият свят му принадлежи и ще се върти около него така, както на Чигрик му се иска, а раздразнението го обхвана, защото не можеше и не можеше да започне да мисли ясно.
Днес беше напълно подготвен за действие — с фотоапарат, видеокамера, няколко бутилки бира и дори със сандвичи, предварително взети от къщи. В събота от бирата с чипс го заболя стомахът и той похвали себе си, задето се бе погрижил за храната в началото на дългия „работен“ ден. Никак не беше сигурен, че точно сега ще има какво да заснеме, но предварителните наблюдения сочеха, че ако не е днес, ще е утре, в краен случай — вдругиден. Защото „разните интересни работи“, които ставали в апартамента на деветия етаж на панелния блок, се случвали не по-рядко от веднъж на три дни.
Чигрик зае поста си в десет сутринта. Намести се удобно, дори на няколко пъти задрямва, но при звука на движещия се асансьор моментално се събуждаше и напрягаше нозе, готов всеки миг да скочи от перваза и да се скрие зад чупката на стълбището, водещо към тавана.
Към обяд или малко по-късно започнаха да се случват неразбираеми неща. В апартамента, от който той се интересуваше, дойдоха двама мъже, а след двайсетина минути излязоха с пълен сак. После, след около час-час и половина, единият от тях се върна. Сетне дойде жената — същата, която всъщност беше нужна на Чигрик. Той старателно запечатваше всичко с помощта на наличната техника. След като пристигна жената, реши, че може да се поотпусне за известно време, да пийне биричка и да хапне сандвичи — нали това, заради което тя идва в този апартамент, не се прави за пет минути. Имаше в запас цял час или със сигурност поне четирийсет минути. Отвори бутилката, удари няколко глътки, предвкусвайки как ще разгъне пакета със сандвичите и ще захапе мекия бял хляб с масло и пресен салам, когато вратата на „интересния“ апартамент изведнъж започна да се отваря. Но защо толкова бързо? Да не са се скарали?
По-нататък започнаха да се случват вече такива неща, с каквито амортизираният от наркотиците мозък на Чигрик не можеше да се справи. От апартамента излезе мъж, грижливо заключи и постоя няколко секунди на стълбищната площадка, сякаш се ослушваше или дори душеше нещо. Сетне внезапно рязко вдигна глава и тръгна нагоре по стъпалата право към Чигрик.
Павел Седов отключи вратата на апартамента и веднага разбра, че Милена не е вкъщи. Лампите никъде не светеха и миризмите на вкусна гозба, с които вече бе свикнал и които винаги го посрещаха още от прага, не се долавяха. Вероятно Милка беше отишла да види родителите си и се бе забавила там — сигурно нейният брат, алкохоликът, пак бе скроил някакъв номер. Тоя неин шантав брат вечно създаваше главоболия — ту беше в запой, ту се лекуваше, ту изнасяше от къщи нещо ценно, продаваше го и го пропиваше. За лекуването му и за възстановяването на пропитото постоянно трябваха пари. Горката Мила, колко много сили й отнемаха семейните проблеми! А тя — нищо, търпи, не се оплаква, само горчиво въздиша.