— Добър ден — изчурулика бавно Фьодор Иванович. — Може ли да чуя Олег Михайлович? Така ли? Гледай ти, аз пък не знаех. Отдавна не съм му се обаждал. А къде живее той сега, можете ли да ми кажете? Аха, да, да, разбирам, естествено. Кой апартамент? Сто и пети? На деветия етаж? Аха… А там има ли телефон? Много ви моля, ако обичате… — Той взе химикалка и си записа номера. — Така ли? Ох, колко жалко, исках да се видим… Кога ще се върне? След три-четири дни? Е, така ще мога да го дочакам, защото съм в командировка в Москва за десетина дни… Много ви благодаря, задължен съм ви.
— Е, какво казаха? — изгаряйки от нетърпение, попита Павел.
— Казаха, че Олег Михайлович не живее на този адрес, наел си е апартамент. Не знаят точния адрес, обясниха ми само до коя спирка трябва да се пътува и как да се намери блокът, апартамент сто и пети, на деветия етаж. Дадоха ми телефона. А самият Олег Михайлович вчера заминал в командировка за три-четири дни, така че в момента не е в Москва. Я да погледнем. — Отново се извърна към компютъра. — Какъв номер ми казаха?
Давидов пощрака с мишката и клавишите и доволно изхъмка.
— Точно така, телефонът се води на някой си Пекарски и в адреса е посочен тъкмо сто и пети апартамент. Значи, нашият Олег Михайлович не лъже и не се крие. Сигурно сега лети със самолет или пътува във влак, гледа през прозореца природни красоти… Добре!
Давидов се протегна. В този момент Павел беше готов да го убие. Ама какво се е проснал тук тоя стар пън! Трябва да погне оперативните да установят къде работи Канунников и закъде е заминал, наистина ли са го пратили в командировка, или е избягал, а тоя дядка се протяга и разсъждава за природни красоти. През това време Фьодор Иванович отново впери поглед в компютъра. Какво, какво ще търси пак там?!
— Обичам тази играчка — бъбреше си същевременно следователят, — много е полезна, пести маса време. Значи така, адресът се води в район Централен, това е добре, там заместник в милицията, отговарящ за обществената сигурност, е мой добър познат. Кой участък имаме, значи? Излиза, че е седми.
И отново посегна към телефона.
— Здрастиии — проточи той. — Позна ли ме? Това е добре, ще живея дълго. Имам една молба към теб. Да ти се намира на седми участък някое по-чевръсто момче? Ха така. Трябва да проверим едно адресче. Не, засега нищо сериозно, правим го за всеки случай. Там е регистриран някой си Пекарски, но по мои сведения той е дал апартамента под наем, та ме интересува наемателят. Аха… Е, помоли го да ми се обади, аз съм си в кабинета… А ти защо ми висиш на главата? — обърна се следователят към Павел. — Върви да работиш, тук нищо няма да спечелиш. Участъковият ей сега ще ми звънне, аз ще го пратя да провери адреса, да поговори със съседите, чак тогава ще решаваме.
— Ще почакам.
— Ама не знам колко ще трябва да чакаш. Докато той се обади, докато отиде, това-онова, докато пак позвъни… И какво, през цялото това време ти в моя кабинет ли ще се мотаеш?
— Ще чакам — упорито повтори Павел.
— А, не, синко. Не ми пречи да работя. Освен твоята приятелка, знаеш ли колко работа имам? Ако не искаш да отидеш в службата си, върви се разходи, подишай чист въздух, или хапни нещо, ето, тук имаме бюфет. Остави ми номера на мобилния си, аз ще ти звънна, когато трябва.
Павел записа и му подаде номера на мобилния си телефон, сетне излезе в коридора, кипнал от яд. Този столетник не можеш да го пробиеш с нищо. А как иначе — нали не е изчезнал негов близък, защо да се тревожи!
Безцелно закрачи по улицата, гледайки да не се отдалечава много от сградата на Московската градска прокуратура на малката уличка „Балакиревски“, където бяха настанени следователите, водещи дела за убийства. Впрочем какво ли значение има на кое място ще се намира, когато му се обади този тъп дядка, следователят? На всеки десет минути Седов упорито набираше домашния си телефонен номер и мобилния на Милена. Ами ако се е прибрала? Представи си, че всичко се е разминало? Но вкъщи никой не вдигаше, а телефонът на Мила беше все така изключен.
Четири пъти обиколи квартала, докато накрая Давидов му звънна. Гласът му беше сух и строг.
— На адреса никой не отваря, а пред входа стои колата на твоята Милена. Групата тръгва сега. Ако искаш да дойдеш с нас, след три минути да си пред входа, никой няма да те чака.
Ето на, сега всичко ще се изясни. Поне автомобила са видели! Браво на участъковия. На Павел незнайно защо му се струваше, че откритата кола означава, че Милена вече е почти намерена. Това чувство беше глупаво и неоснователно, но вдъхваше надежда. Ето, толкова е просто! Милена поради някаква необходимост е отишла у този Олег Канунников, сигурно неин състудент. Или по-скоро преподавател… И тя се е отбила в дома му за изпит, такива неща се случват често. А там й е станало лошо или може би се е порязала, или паднала, счупила си е нещо и той я е откарал със своята кола в болница. Не я е вземала „Бърза помощ“, затова не е влязла в справките в категория „нещастен случай“, а на Павел просто никой не се е сетил да се обади. Мила често се оплакваше от коремни болки, сигурно има апендицит, а сега е получила криза. Господи, колко е хубаво!