Настя попадна в безнадеждно задръстване и взе да проклина собствения си мързел, който я накара да се съгласи с указанието на новия началник да тръгне със служебната кола. С метрото щеше да стане много по-бързо. Ако се беше потрудила да помисли поне минутка, разбира се, щеше да се откаже от колата, но всичко стана толкова бързо… Тя просто се оказа неподготвена. Сутринта бе успяла да посети важен свидетел по делото за убийството на вдовицата на един банкер, който също бе ликвидиран наскоро. Прескочи до следователя да докладва, дотича на „Петровка“ плувнала в пот, захвана се с работата по документите, която все отлагаше вече две седмици, и изведнъж се обади Фьодор Иванович, следователят от Градската прокуратура. И каза, че била открита колата на Милена Погодина. Трябвало да отиде. Настя дори не схвана отведнъж коя е тази Милена Погодина, а когато се сети, едновременно се ядоса и натъжи. Ама защо й е всичко това? Вярно, Коротков я беше предупредил още сутринта, че може да се обади следователят, но тя някак бързо бе изхвърлила думите му от главата си и вече бе планирала работата си за предстоящия ден, но на ти сега…
Пак добре, че следователят се случи Фьодор Иванович: Настя го познаваше отдавна и знаеше, че от стария Давидов има какво да научи. Преди да тръгне за адреса, където бяха намерили колата на изчезналата Погодина, Настя, както беше редно, позвъни на Болшаков и той й предложи да вземе служебна кола. Е, взе я, но защо ли й трябваше… Сега кисне в задръстване. А сетне ще трябва да се оправдава пред следователя защо е пристигнала чак в края на огледа. Както, вчера понеделникът започна с неприятности, така и цялата седмица се очертаваше да отиде на вятъра.
Но нещата не се оказаха чак толкова лоши. Когато Настя стигна до блока, който й бе посочил Давидов, огледът едва започваше: вероятно и всички останали бяха пострадали от същото задръстване. Вече бяха отворили колата и техникът криминалист бе започнал работата по купето, проверяваше съдържанието на жабката.
— Какво имаме тук? — попита Настя, след като поздрави следователя.
— Автомобил, както виждаш. Но адресът е добър… — загадъчно отговори Фьодор Иванович.
— Какво му е доброто?
— Ами точно в този блок живее някой си Олег Михайлович Канунников, в нает апартамент. Изчезналата Погодина неведнъж е говорила с него по телефона, включително последния път вчера, към два следобед. И между другото, той е бил последният, с когото тя изобщо е говорила по мобилния си телефон. После следват само търсения без отговор. Схващаш ли накъде вървят работите?
— Ами Седов? Той къде е?
— Къде да е? — ядосано изригна Давидов. — Виси ми на главата, мисли, че без него тук няма да се оправим. Ей го там, пуши.
Той посочи висок здрав мъж, който нервно пристъпваше от крак на крак до колата и току опитваше да дава акъл на криминалиста. Да, разбира се, този е Павел Седов… Настя си го спомняше, макар и не много ясно.
— Той знае ли кой е Канунников? — попита тя.
— Казва, че за пръв път чува името му.
— Но поне предполага ли нещо?
— Мисли, че е преподавател, при когото Погодина е отишла да вземе изпит. Няма други версии.
— А всъщност каква е работата? Установихте ли какъв е?
— Засега само приблизително. Аз, разбира се, пратих човек в университета, но тукашният участъков е сигурен, че Канунников изобщо не прилича на преподавател. А и майка му потвърждава, че синчето й по-скоро се занимава със строителство, а не с преподаване… Получихме паспортните данни на Канунников, обадихме се там, където е регистриран, и ни казаха, че е заминал в командировка за няколко дни. А коя фирма го е пратила — никой не е наясно, роднините не са в течение. Казват, че някаква строителна фирма, но не знаят нито име, нито адрес… Изобщо нищо.
— И в апартамента никой не отваря, така ли? — попита Настя.
— Е, естествено.
— Ще разбивате ли вратата?
— Как иначе… — усмихна се Давидов. — Участъковият сега ще доведе ключар. И започваме. Ами ти защо си такава нервна? Не си си доспала ли?