— Не, наспах се, просто целият ми ден е сбъркан.
— Е, ами и с мен е същото. Какво да се прави, Настюха, такъв е нашият живот. Да не мислиш, че подскачах от радост, когато ми се стовари този Седов с приятелката си? И аз съм затрупан с работа до гуша. Слушай, ами къде дянахте вашия Афанасиев? Гледам, някакво ново момче си имате вместо него.
— Да де, точно момче… — нервно сви рамене Настя. — Наистина е новичко. Вчера започна при нас.
— Е, бива де, бива. Растат нови кадри. И как е? Става ли? Разбира ли от нашата работа?
— Знам ли и аз… Как да го опознаеш за един ден? Фьодор Иванович, а Седов не допуска ли, че Канунников може да е любовник на приятелката му? Или знае със сигурност, че тя няма любовник? Защо смята, че тук живее преподавател?
— О, колко много въпроси имаш, Настюха! — разсмя се Фьодор Иванович с неочаквано плътен бас. — За любовник още не е ставало дума, не знам защо. Дали Павел е напълно сигурен в нея, дали пък знае със сигурност, че любовникът е друг… Човек може само да гадае. Ако искаш, попитай го ти.
— Защо, вие не сте ли го питали?
— Още не. Рано е. Човекът и бездруго е стресиран, а това е деликатна материя. Като влезем в апартамента, тогава ще му съобщим неприятната истина. Или той сам ще я схване.
— Истината ли? — учуди се тя. — Тоест вие сте сигурни, че Канунников и Погодина…
— Ама моля ти се, Настя — прекъсна я Давидов, наблюдавайки действията на криминалиста в колата. — Рано си ме отписала, като гледам. Не съм вчерашен, хубавичко си поприказвах с майката на Канунников, надълго и нашироко, докато идвах насам с колата. Тъкмо тя ми довери, че синът й и Милена Погодина се познават от около шест години и ги свързва страхотна, силна любов, която противостои на всички житейски несгоди. А не се женят само защото няма къде да живеят и Олег иска първо да спечели пари, да купи апартамент и чак тогава да създава семейство. Разумно, нали?
— Разумно… — кимна Настя. — Ама нали Милена живее със Седов. Това как го преценявате?
— Никак… — поклати глава следователят. — Но майката на Канунников не знае това. Тя смята, че Милена живее в някакво общежитие или е наела квартира заедно с приятелка. Изобщо, нещо такова.
— Интересна работа…
— А, ето го и участъковия, води ключаря — отново я прекъсна Фьодор Иванович.
Участъковият — строен и много симпатичен мъж, на около трийсет, с униформа, която му стоеше добре, се представи и подаде ръка на Настя:
— Капитан Дорошин. Казвайте ми просто Игор.
— Анастасия — рече тя.
Участъков милиционер Дорошин… Беше чувала някъде това име. Или го бе чела? Имаше един прочут певец Дорошин, но тя бе чувала именно за участъковия. Ами да, през януари бе чела доклад за равносметката от работата на Градското управление на МВР в Москва през предишната година и там беше споменат някакъв участъков Дорошин, тъкмо в раздела за опита в привличането на „други служби“ за разкриване на престъпления и издирване на престъпници. Какво ли беше престъплението? Май убийство… Да, точно така, убийство на съпруга на някакъв бизнесмен пред сградата на операта. Настя го запомни точно заради операта — това все пак е голяма рядкост, когато става дума за убийства на богаташи. По-често тези неща стават в извънградски къщи, ресторанти, казина и офиси.
— Фьодор Иванович — подаде се от купето на колата криминалистът, — погледнете, вече може. Нищо особено, разни женски глупости.
— Аха, сега.
Давидов се обърна към Настя:
— Ще видя набързо какво има там и после ще се качим.
— Хайде де, началник — развълнува се ключарят, — много ли ще чакам още? Участъковият ме дръпна направо от работа по заявка, по-бързо, вика, случаят е спешен, следователят от прокуратурата чака, така че зарязах всичко и дойдох, ама като гледам, вие никак не бързате. А моята работа не чака.
— Е, ние с теб сега ще тръгнем — миролюбиво заговори участъковият, — ще погледнем вратата, ще си подбереш инструмент. А и съседите трябва да предупредим, че ще разбиваме, защото, като чуят шумотевицата, хората ще се уплашат и ще извикат дежурен наряд. Ще потропаме засега, ще повикаме, може домакинът все пак да си е вкъщи, да спи или да прави нещо друго, затова да не отваря. Хайде, следователят си има своя работа, а ние с теб — наша.
Той весело намигна на Настя и нея, кой знае защо, я досмеша. Чудесно момче.
В колата на Милена Погодина не се намери нищо, което би могло да подскаже какво се е случило със стопанката й. Нито бележки, нито листчета с адреси, нито писма със закани. Всичко беше най-обикновено: две карти на Москва, няколко диска с музика, тъмни очила, хартиени кърпички, пудриера, сгъваем чадър, химикалка, малко тефтерче с празни листове, разни други дреболии…