— Ох… — тежко въздъхна Давидов, — нашата работа е мръсна и неблагодарна. Представяш ли си какво ще стане сега, Настюха? Ще влезем в апартамента и ще заварим как гълъбчетата изпълняват сексуалните си желания… Не стига, че ще се вдигне скандал, задето сме нарушили святото конституционно право на гражданина Канунников на личен живот, ами и нашият Павел ще хукне да се бие и да се разправя публично с приятелката си. Това ни е работата на нас, ама къде да се денем… Възбудено е дело, длъжни сме да търсим изчезналата жена. И кой идиот го е възбудил това дело?
— Започнахте ли обиколка по апартаментите? — попита Настя вместо отговор.
— Абе направихме каквото можахме. Докато ти пътуваше насам, доста работа свършихме. Вярно, сега е работно време, хората ги няма, но си поговорихме с онези, които отвориха. Добре че от района изпратиха цели трима оперативни работници, та работата потръгна бързо. Един от обитателите на блока видял как вчера следобед, към два и половина, Погодина слязла от колата и влязла във входа.
— Съвсем сигурен ли е, че е била точно тя?
— Съвсем, Настюха. Той много пъти я бил виждал, не можел да сгреши.
— А някой забелязал ли е Канунников след това?
— Виж, това не. Нито след, нито преди. Някак така се получи, че никой от хората, с които сега успяхме да поговорим, вчера изобщо не е зървал Канунников, но в това няма нищо чудно. Чудното е, че са забелязали и запомнили Погодина. Защото днес хората не запомнят ничия физиономия, на никого не обръщат внимание. Например нито един в този блок май изобщо не познава Канунников, обаче са забелязали момичето. Сигурно има нещо особено в нея. Добре, да се качваме сега, да видим какво ще намерим в този апартамент.
Тръгнаха към входа. Павел Седов, който стоеше на пет-шест метра от тях, хвърли на тротоара недопушената си цигара и решително ги последва.
Настя никога не бе смятала себе си за голям специалист по огледи на местопрестъпления. Има си следовател, има си техник криминалист, дойдоха вече и двама оперативни работници от „убийствения“ отдел към окръжната криминална милиция. Вече беше извикана окръжна бригада заедно с експерт-криминалист и съдебен медик и те също всеки момент щяха да пристигнат. Щеше да дойде дори прокурор криминалист, така че тя, общо взето, нямаше какво да прави в жилището на Канунников. Още повече че там имаше и поемни лица, там беше и Седов… Прекалено много народ за една малка гарсониера. Трупът на Милена Погодина лежеше в стаята и дори повърхностните знания на Настя бяха достатъчни, за да разбере, че тя е била удушена преди около едно денонощие.
— Игор — докосна тя по ръкава участъковия, — я да излезем, да си поговорим.
Те излязоха на стълбищната площадка и се качиха един етаж по-нагоре. Настя веднага седна на перваза и извади цигара, а Дорошин някак тревожно се извърна, вдишвайки през носа, сякаш душеше наоколо.
— Какво има?
— Ами миризмата. Не усещате ли?
— Не — подуши наоколо и Настя, но не долови нищо особено. — На какво мирише?
— Струва ми се, на урина. А?
— Не знам — сви рамене тя и дръпна от цигарата. — Пуша от дълги години, обонянието ми е притъпено. А вие не пушите ли?
— Не, затова усещам добре миризмите.
Дорошин бързо се изкачи нагоре и след няколко секунди оттам се чу гласът му:
— Ами да, тук определено някой е пикал.
— Сигурно са бездомници…
— Едва ли, аз ги гоня.
Капитанът слезе, приклекна до перваза и започна да се взира наоколо.
— Ето… — Той тържествено измъкна изпод радиатора и вдигна към лицето на Настя консервена кутия, почти догоре пълна с фасове. — Виждате ли?
— Обикновен стълбищен пепелник — равнодушно отбеляза Настя. — Във всеки блок ще намерите такива. Ако на някого не разрешават да пуши вкъщи, той излиза на стълбището. Почти всеки възпитан пушач си има такава кутийка за фасове.
— Съгласен съм. Но никой не се отдалечава толкова от своя апартамент. До този перваз може да са пушили само хора, които живеят на деветия етаж. А на деветия етаж няма такива, гарантирам ви.
— Толкова добре ли познавате жилищния сектор? — скептично попита Настя.
Дорошин се засмя.
— Това сигурно е единственото, което в своята работа познавам добре. Ето вижте: на деветия етаж има четири апартамента. Пекарски от сто и пети е дал жилището под наем, там живее Канунников, това вече го знаем; той е сам, няма кой да го гони — дори и да пуши. В сто и шести живеят съпрузи без деца, но на собственика вече два пъти му задигат гумите на колата, така че съм влизал у тях. От цигарен дим вътре не може да се диша, и двамата пушат — и мъжът, и жената. В сто и седми имаме млада дама с две кучета, тя не пуши. И в сто и осми — самотна баба, пенсионерка, която периодично си припомня младостта и запалва по някоя цигара без филтър. А това — отново вдигна кутията с фасовете той — са цигари с филтър. И ги е пушил външен човек. Дълго е седял тук, пушил е и е чакал нещо. Периодично е тичал на по-горната площадка да пикае. Логично ли ви се вижда?