Тя погледна участъковия Дорошин, който през цялото това време стоеше до въпросния перваз и записваше нещо в своята дебела тетрадка. Прав е Давидов, свястно момче е, кадърно. И интелигентно. Но е доста странно как така вчера се появи свестен и интелигентен началник, а днес Настя се запозна със свестен и интелигентен участъков. Откъде в милицията толкова свестни интелигенти наведнъж? Не може да е друго, освен невероятно съвпадение, каквито се случват само в приказките.
Двама мъже бавно крачеха по алеята между гробовете. Ръмеше студен ноемврийски дъжд и по-възрастният от тях държеше над главата си отворен чадър. Неговият спътник, с десетина години по-млад, вървеше зад него гологлав и водата се стичаше от мократа коса по бузите и шията му. Те спряха пред един паметник. От гранитната плоча ги гледаха лица на жена и младеж. Надписът беше лаконичен: Лариса и Георгий Безбородови, и годините, през които бяха живели, без точни дати.
По-възрастният постави на гроба голям букет тъмночервени рози, по-младият — четири скромни карамфилчета. Постояха мълчаливо. Най-сетне по-старият наруши мълчанието:
— Е, Борисе, как живееш?
— Живея — спокойно отговори Борис. — Всички живеят, ти също.
— Не си ли се оженил още за твоята санитарка?
— Тя не е санитарка, Саша, медицинска сестра е. Много ли ти се иска да ме унижиш?
— Добре де, нека е медицинска сестра, разликата не е голяма. Все пак тя е селянка с две деца, както и да я наричаш. Е, ожени ли се, или не си?
— Разписахме се — сдържано отговори Борис.
— Отдавна ли?
— Преди два месеца.
— Значи, все пак си решил да го направиш — прозвуча презрение в гласа на Александър. — Ти не просто предаде паметта на Ларочка, ами и узакони този факт. Как можа?
— Саша, хайде, успокой се!
— Няма да се успокоя! Ти докара сестра ми до гибел, погуби живота на собствения си син и сега си готов да плюеш на това, да забравиш, да се ожениш за друга! Как мога да се успокоя? Кажи ми как…
Той повиши тон и вече почти викаше. Болката му беше истинска, непресторена, Борис разбираше това. Александър Едуардович Камаев страхотно обичаше по-малката си сестра и до ден-днешен тъгуваше за нейната загуба, въпреки че бяха минали много години. И макар че думите му изглеждаха на Борис Безбородов несправедливи, той не започна да спори, защото уважаваше мъката на своя шурей.
— Извинявай, Саша, но хората са различни — каза само той.
— Да, всички са различни. Едни не забравят любимите си цял живот, а други ги предават, предпочитат да ги забравят — ядно издума Камаев.
— Не, Саша. Едни хора предпочитат да оплакват себе си и да бъдат нещастни, а други — да се радват на живота. Там е разликата.
— Това е демагогия. Аз оплаквам не себе си, а Лара и Жорик.
— Не е вярно — твърдо възрази Борис. — Това е лъжа, с която ти се самозалъгваш. Всъщност оплакваш себе си. Когато казваме, че тъгуваме за умрелите, в действителност ние тъгуваме за себе си, нима това не е ясно? Ние се чувстваме зле без тях, без тях ни е тъжно, мъчно ни е, те ни липсват. Искаме да ги виждаме, да ги усещаме, да разговаряме… А тях ги няма край нас и затова ние страдаме. Разбираш ли за какво говоря? Чуваш ли колко пъти употребих местоимение за първо лице? Ние, на нас… През цялото време става дума за нас самите, а не за онези, които са умрели. На нас ни е мъчно, НА НАС! Ние тъгуваме за това. А на онези, които са си отишли, не им е мъчно. Ако душата е безсмъртна, тя се чувства добре и на небесата. А ако не съществува безсмъртие, онези, които са си отишли, не се чувстват никак и при всяко положение не им е мъчно. Така че защо да тъгуваме за тях? Не, Саша, ти тъгуваш за самия себе си. Това е твой личен избор и ти имаш право на него. Но не можеш да искаш и моят избор да е такъв.
— Интересно, а ти какво си избрал? — презрително се усмихна Александър Едуардович. — Можеше да останеш в Москва, но ти замина за някакво затънтено село, забрави Лариса, намери си там полуграмотна селянка с две деца, която ти пере гащите, маринова краставици и отглежда кокошки. Това ли е твоят избор? Човек няма право да се радва на живота, когато умират негови близки.
— Не си прав, Саша. Ако беше така, само малките деца щяха да се радват на живота, защото всички ние доста рано започваме да губим близки хора. Прабаби, прадядовци, баби и така нататък. На земята щеше да цари само черна мъка. Обаче не е така, съгласи се.