— Не пресилвай нещата — намръщи се Камаев. — Ти прекрасно разбираш за какво говоря. За това, че не може да предадем паметта на тези, дето са си отишли. Когато умират наши близки, ние не можем да си намерим други. Не намираме друга майка, друг баща, други брат или сестра. И ние не предаваме паметта им. Виж, да си намериш друга съпруга — това може. И ново дете. И това не е нищо друго, освен предателство спрямо тях, цинично и отвратително. Особено ако жена ти и синът ти са загинали по твоя вина. А Лариса и Жорик загинаха именно по твоя вина и ти нямаш право да си простиш, длъжен си да се измъчваш заради това чак до смъртта си. Ти обаче, видиш ли, направи избор да се радваш на живота! Празнуваш върху костите им! Не те ли е срам?
— Не — въздъхна Борис, — не ме е срам. Аз се занимавам с любимата си работа, лекувам хора, спасявам животи, ще дам щастие на една жена и на нейните две деца — поне част от тяхното детство сега ще мине в пълноценно семейство. От кое от всичко изброено трябва да се срамувам?
— Ти никога няма да ме разбереш — с горчивина отвърна Камаев. — Говорим на различни езици, винаги така сме говорили. Аз — за едно, ти — за съвсем друго. Ти просто не искаш да ме разбереш, защото не знаеш какво да отговориш. Може вече да не идваш тук, нямаш работа на гроба на Ларочка и Жора. Не си достоен да идваш тук.
— Ти какво, сериозно ли? — учуди се Борис.
— Абсолютно. Смятай, че съм ти забранил.
Безбородов сви рамене, наведе се, оправи цветята на гроба, после се изправи и погледна Камаев.
— Ти продължаваш да ме изненадваш, Саша. Нима наистина смяташ, че можеш да ми забраниш нещо? Аз живея и ще продължавам да живея така, както смятам за правилно. И на гробищата ще идвам толкова често, колкото считам за нужно. Ако не ти харесва — това си е твой проблем, не мой. И ако ти допада да живееш в скръб и печал — това също е твой избор, не и мой. И знаеш ли какво ще ти кажа — вече не като роднина, а като лекар? На твое място аз бих се замислил защо си направил именно такъв избор, а не друг. Порови се в себе си. Ако намериш причината, ще ти олекне, гарантирам ти.
Борис се обърна и бавно тръгна към изхода. Александър Едуардович го сподири с поглед, в който презрението и омразата се смесваха с едно съвсем друго чувство. Това чувство, което той изпитваше толкова смътно и размито, имаше съвсем определено име: страх.
Като гледаше през прозореца на колата непрестанния дъжд, Настя си помисли, че все пак началникът й беше прав: в автомобила сега й беше много по-уютно, отколкото в мотрисата. Тя пътуваше за Тучково, отиваше при родителите на Милена Погодина. Когато приключиха работата на местопрестъплението, следователят Давидов бързо разпредели задачите: старши лейтенант Хвиля от криминалната милиция на окръга да върви където му видят очите, но поне да намери що-годе ясни сведения за Олег Канунников и къде може да бъде открит; подполковник Каменская отива при роднините на Милена; а самият Фьодор Иванович реши, без да отлага, да се заеме сериозно с Павел Седов.
— Вярно, сега той не става за свидетел — каза полугласно Давидов, — в шок е. Но от друга страна, тъй като малко ме съмнява, не мога да го пусна, докато ти, Настюха, не си поговориш със семейство Погодини. Знае ли човек, може пък наистина да има заговор?
— Той какво, не се ли е обадил на родителите на Милена? — учуди се Настя. — Не им ли е съобщил?
— Да бе, обади се… Но аз всичко чух. Не каза нищо излишно, нали не мръднах от него. Така че ти, детко, тръгвай бързичко за там и измъкни от тях всичко, което успееш. Разбира се, там няма да е приятно, все пак хората са получили такава вест… Ох, този наш мръсен живот… Ама ти си свикнала де.
— Какво представлява семейството, знаете ли?
— Седов казва, че тя си има майка и баща. И брат, който е алкохолик.
През целия път до Тучково Настя обмисля предстоящия разговор, като се постара да нахвърли мислено няколко сценария. Майката на Милена най-вероятно няма да може да отговаря на въпроси, тя пие лекарства за сърце и ридае. Брат й, ако си е вкъщи, вече със сигурност се е натряскал, въпросът е само колко. Остава бащата. Ако той теши жена си, разговорът с него може да протече нормално, но ако е успял да се присъедини към сина си — лоша работа. Тя няма да получи нито един ясен отговор. Значи, ако е така, тогава ще започне с това, после ще премине към… А ако е по другия начин, ще започне ето така… При всяко положение ще е тягостно — през двайсетте години работа в милицията Настя бе насъбрала опит по тази част.
Погодини живееха в пететажен панелен блок без асансьор, построен преди четирийсетина години. Отвори й бащата на Милена.