Роман влязъл в института веднага щом завършил гимназия, а Мила я скъсали на изпитите, защото нямала никаква възможност да се готви за тях. Ставала в пет сутринта и излизала на двора да мие казани и да чисти килими, та съседите да виждат каква работлива снаха е дошла. Така било прието и родителите на Роман, прекарали в Средна Азия целия си живот, не направили никакви отстъпки за момичето, дори за да може то нормално да се подготви за кандидатстудентските изпити. В института Роман се сдобил с нови приятели, създал си стабилна весела компания, в която не канели Милена. Свекървата, отначало рядко, а после все по-често и по-често започнала да прави забележки на снаха си — че нали, не правела нищо както трябва, подовете не лъщели достатъчно, казанът и той, и килимите не били съвсем чисти, и храната не била сготвена вкусно. Те взели по милост бедното момиче в богатото си семейство, искали синът им да бъде щастлив, мислели, че ги свързва истинска любов и ще създадат истинско семейство, а то излязло, че нея за нищо не я бива, не стига, че нямала мозък, дори в института не могла да влезе, ами дори не можела и да забременее. То това семейство ли било, това снаха ли била като снаха?
Мила търпяла. Тя изобщо била търпеливо и много добросъвестно момиче, стараела се да върши както трябва цялата къщна работа, но получавала само обиди и ругатни. Тогава искрено повярвала, че наистина за нищо не я бива и участта й е да мие подове и да угажда на всички, защото и без това за друго не става. А Роман започнал бързо да се отдалечава от нея, живеел собствен весел студентски живот, в който не я допускал, сякаш се срамувал от жена си. Само за половин година от млада красавица Мила се превърнала в някакво плашило. Косата й висяла като кълчища, защото не й давали пари за фризьор, дори само веднъж на две седмици й давали шампоан, за да си измие главата. Ръцете й били грапави, напукани, ноктите — изпочупени, под очите й — сини сенки от постоянното недоспиване. Съпругът й се отнасял с нея все по-лошо и по-лошо, започнал да я нагрубява, да се държи просташки, дори й посягал. Милена търпяла този живот цели три години.
Веднъж Роман я набил, счупил й няколко зъба, пак добре, че били задни, разбил й и носа… И чак тогава двайсетгодишната Мила избягала при родителите си и разплакана, заявила, че повече няма да се върне в дома на съпруга си. Родителите й я приели, утешавали я, галели я по главата и се съгласявали, че разбира се, щом е така, не бива да живее с него.
На другия ден Роман дошъл да я прибере. Настоявал Милена да се върне. От къщи излезли Юрий Филипович и жена му — Зоя Николаевна, опитали се да поговорят със зет си, да му обяснят, че е по-добре да се разведе с дъщеря им и да я остави на мира, но Роман не бил човек, който се примирява със събитията, ако те не отговарят на желанията му. Смятал, че Милена трябва да се върне. И то не защото я обичал или ценял, или не можел да живее без нея. Не. Всичко било просто: Милена трябвало да се върне, за да може той, пред очите на всички съседи, да я изгони от къщи, тогава правилата щели да бъдат спазени. Защото какво се получавало? Него, такъв прекрасен младеж, син на толкова уважавани родители, го зарязала някаква си беднячка от работническата махала? Не било редно така.
Работата стигнала до оскърбления. Роман не пестял ругатните, но точно тогава навреме се появил пийналият брат на Милена и го изритал. На другия ден Роман се върнал и се разкрещял по цялата улица, че или жена му ще се върне, или той ще я опозори пред целия град, и то така, че вече няма да има живот за нея. Понеже познавала характера на мъжа си и на неговите родители, Милена разбирала, че наистина ще я наклеветят, ще я представят не само като некадърна домакиня и безплодна съпруга, ами ще я нарекат и крадла.
Юрий Филипович и Зоя Николаевна събрали всички пари, които имали, опразнили спестовните си книжки, продали едно-друго и казали на дъщеря си: заминавай оттук, Ромка няма да те остави на мира, ще позори пред съседите не само теб, но и всички нас.
Милена заминала за Москва. Полека-лека се устроила някак, намерила си работа, отначало по-обикновена, после в тази фирма… Срещнала Паша, хубав човек, добър, заживяла с него. Той искал да се оженят, но нямало как, тъй като разводът й с Ромка не бил оформен. Тя му пишела, обаждала му се, молила и родителите си да отидат да поговорят с него, ала той не се съгласявал, за нищо на света. Да дойде Милена, казвал, лично, тогава ще й дам развод. Защото всъщност ето какво искал… Тя да допълзи на колене при него и пълзешком и да си отиде, пред очите на цялата улица, сподиряна от ругатни и подигравки. Разбира се, Роман би й дал развод, и на него му било време да се ожени за друга, но той желаел да си отмъсти, та никой после да не може да каже, че от такъв прекрасен мъж като него жена му избягала чак в Москва и се уредила там много добре. Не, тя не била избягала, а той позорно я изгонил — това искал той да изтъкне пред хората. А на Милена никак не й се щяло да стане така, избитите зъби й били напълно достатъчни, та да се подложи сега и на такова унижение.