— Ти какво влизаш като у дома си? — гостоприемно попита Владимир. — Как отключи? Да не си откраднала ключовете?
От кухнята веднага излезе Погодин-старши и започна да изтласква сина си обратно към стаята.
— Върви да спиш, Вова, върви, не ме излагай пред хората.
Вова обаче не беше съгласен с такава постановка на въпроса.
— Какво спане бе, какво спане? — закрещя той. — Цялата ви къща ще оберат, а вие не се помръдвате! Тука обикалят някакви чужди хора, пълно е с крадци! Ей на, пречукаха Милка, сега ще ни оберат, използват, че нещастие ни е сполетяло, и налитат като мръсни скакалци!
Настя мълчеше и с интерес наблюдаваше какво се случва.
— Не са чужди хора, Вова, дошли са от милицията… заради Милочка. Върви да си легнеш, трябва да поспиш.
— Абе няма нужда да спя! Какво ми се лепна сега?
— Не вдигай шум, ще събудиш майка си.
— Ами тя какво така е легнала да спи посред бял ден? Убиха ни Милка, мъка за семейството, а тя се излегнала! Намерила време да спи!
Личеше, че Юрий Филипович едва се сдържа да не фрасне синчето си по подпухналата физиономия. Ако оставеха на него, не само щеше да го удари, но и щеше да му каже две-три солени приказки, без да подбира епитетите, ала присъствието на жената от милицията го възпираше и той с всички сили се стараеше да спази приличието.
— Сложиха инжекция на майка ти, идва лекар — проявяваше Погодин чудеса от търпение, — нека си почине. И ти иди да отдъхнеш.
— Не искам… Трябва да пийна нещо.
Проблемът за спазване на приличието вероятно никога не бе стоял пред Погодин-младши, затова той, без да му мисли много, изблъска баща си и се закандилка към кухнята.
— Ето на — потиснато промърмори Юрий Филипович, — колко пари хвърли Паша за лечението му и всичко беше напразно. Нищо не помага. Пие ли, пие. След болницата се удържа месец-два, а после пак почва… Знам аз, че има щастливи семейства, колкото деца им се родят — всичките стават хора, а при нас виждате ли какво излезе? От Вовка — нищо, но пък Милочка радваше сърцата ни — и красива, и умна, и добра, а и най-сетне си намери мъж, който да я обича… А ето, сега и Милочка я няма.
Той някак се сви, захлупи лице с длани и заплака.
Фьодор Иванович Давидов, въпреки солидната си възраст, почти никога не се уморяваше. Чувството на умора му беше познато в далечните младини, когато учеше в института и пет пъти в седмицата тичаше на спортни тренировки. Именно тогава — да, тогава здравата се уморяваше, и от ученето, за което катастрофално не му стигаше времето, и от спортните натоварвания, за които по природа нямаше особени дадености. Хем в ония години той тренираше не за да побеждава и да завоюва купи, а изключително за да си изработи навик да понася умората. Изработи си го, затова не изпитваше умора.
Вече е почти осем вечерта, денят се оказа дълъг и тежък, а той още седи в кабинета си и разпитва Павел Седов. Уж всички нужни въпроси са вече зададени, отговорите са получени, но на Фьодор Иванович нещо не му харесва — и това си е… С този случай се получава някаква бъркотия, всички показания си противоречат, нищо не се връзва. Павел няма и представа за това, но следователят Давидов знае някои неща, които много го безпокоят. А и Каменская се обади и отново се появиха нишки, които трябва да се навържат. Значи, започваме отначало…
— Та така, ти снощи се обади на родителите на Милена?
Беше задавал този въпрос на Седов поне десет пъти. Добре де, където са десет, там са и единайсет.
— Обадих се. Те казаха, че Милена не е идвала у тях и не им е звъняла. Ходила е там преди няколко дни.
— А тя изобщо често ли ги посещаваше?
— Приблизително веднъж на две седмици…
— А ти ходеше ли с нея?
— Различно. Но по-често ходеше сама, аз нямам време.
— Значи, твоята Милена беше близка с родителите си?
— В какъв смисъл? — Павел вдигна към следователя болезнено възпалените си очи.
— Ами… Разказвала им е всичко, споделяла е… Или не е?
— Мисля, че не е. Тя много ги обичаше, грижеше се за тях, носеше им продукти, помагаше им с пари. Но не мисля, че им е говорела за своите работи. Защо да го прави?
— За какви работи? — сепна се Давидов. — Какви работи е имала Милена, за които не е разказвала на майка си и баща си?
— Ами за изпитите, разните зачоти… Или за лечението си в чужбина. Мила се лекуваше от безплодие, искаше дете.
— Лекувала се е в чужбина, значи. Сигурно това е скъпо? — В гласа на следователя прозвуча искрено съчувствие. — Дълго ли се лекува?