— Скъпо е. Но тя много искаше.
— Е, и е имала пари за такова лечение?
— Имаше.
— Синко, нали разбираш, че трябва да те попитам: откъде? Не си мисли, че искам да броя парите в чуждия джоб, но нали твоята Мила я убиха, това е факт. И ние с теб засега имаме само две версии: или това е сплашване, насочено срещу теб, или са я убили заради някакви нейни лични работи. А у нас, както добре знаеш, най-често убиват за пари. Така че искаме или не искаме ние с теб, ще трябва да направим сметка на парите.
— Че каква сметка ще им правим, Фьодор Иванович — заговори раздразнено Павел. — Просто бяхме спестили. Мила имаше известна сума, а и аз добавих. Тя не боравеше с много пари.
— Ами добре — кротко се съгласи Давидов. — А кога се преместиха тук родителите й?
— По-миналата година.
— Гледай ти… Случва се, хората живеят на едно място, събират дом, трупат покъщнина, а после животът се обръща така, че трябва за един час да продадат всичко и да тръгнат нанякъде. Сигурно е страшно. Там, в Азия, навярно са имали огромна къща, уредено стопанство… Или апартамент?
— Къща са имали, ама само името й е било къща. Малка къщурка в покрайнините, в работническия квартал.
— Така значи! Сигурно са получили срещу нея някакви грошове. А за апартамента, дето са купили в Тучково, предполагам, са дали трийсетина хиляди долара, не по-малко. Не отмествай поглед, синко, нали те предупредих, че ще правим сметка на парите, те са такива, обичат да ги броиш. Ти не може да си спестил такава сума. Ей го, моята заплата е по-голяма от твоята, ама нямам толкова. Така че ще трябва да приемем, че приятелката ти си е имала работа с пари. Или не е?
— Фьодор Иванович… Хайде не ме измъчвайте! И без това съм съсипан.
— Е, и аз съм съсипан, синко, човек загина. Ама ще трябва да издирваме как, защо.
Павел мълчеше и гледаше една муха, която бавно пълзеше по ръба на чашата, на чието дъно вече бе засъхнало кафяво кръгче от отдавна изпития чай. Давидов не го припираше. Че закъде да бързат? Имала е Милена Погодина някакви „интересни“ парици, имала е… Именно заради тях са я убили.
— Всъщност… — подзе Седов.
И отново млъкна. Давидов го гледаше ласкаво и съчувствено, не го караше да бърза. Просто чакаше.
— Още преди да се запозная с Милена, тя е имала някакъв мъж… Е, любовник. Много богат. Подозирам, че е бил от криминалните среди… Защото тя е дошла в Москва през деветдесет и осма, а ние се срещнахме с нея цели три години по-късно. Как е живяла тя през тези три години — не съм наясно. По-точно, знам, но само каквото тя ми е казвала. И за този мъж знам от нея. Него са го убили. Застреляли са го. Дали е било поръчка, дали война между групировки, нямам представа…
— Ама защо не си я разпитал? — учуди се Давидов. — Та ти не си момче от улицата, служиш в органите, не ти е било трудно.
— Мила не ми казваше името му. Колко пъти съм я питал — не ми отговаряше, а на мен не ми се искаше да се караме заради това. Пък и тя ми довери, че са го убили някъде в чужбина — в Кипър ли, в Гърция ли… Така че нямаше как да изяснявам. Но не е там работата. След смъртта му Мила намерила в дома му скривалище с пари. И бележка, адресирана до нея. В смисъл, ако се случи нещо с мен, вземи тези пари, твои са. И тя ги взела.
— А къщата? — живо се заинтересува Давидов.
— Какво „къщата“? Къщата не е нейна, оформена е на някаква фирма. Тя си събрала багажа и веднага напуснала, наела си апартамент.
— Наела? — попита Фьодор Иванович. — А защо е наела, а не е купила?
— Смятала да го купи, но нали трябвало да живее някъде, докато намери каквото й трябва. Та така, докато тя търсеше, се запознахме.
— Ами апартаментът, апартаментът? — демонстрира следователят неугасващ интерес към жилищните въпроси. — Тя купи ли апартамент?
— Разбира се. Именно в него живеем. Живеехме…
— Значи, правилно ли разбирам, че ти нямаш собствено жилище?
— Не, защо? Имам. Собствено жилище, гарсониера. Така си стои.
— А онова, в което живееш, значи, се води на нея, на Милена?
— Ами да. То е нейна собственост.
— Добре, разбрах. А този неин любовник много пари ли е имал?
— Фьодор Иванович… Може би ви е трудно да разберете това, но тези разпити не са много приятни — ядосано каза Седов.
— Та какво неприятно има?
На лицето на следователя се изписа искрено учудване. Така де, какво неприятно може да има в това, че хората подобряват жилищните си условия? Трябва да се радваме. А на него, видиш ли, му е неприятно…
— Неприятно ми е, че жената, която обичах и с която живеех, решаваше проблемите си с парите на своя бивш любовник. Разбирате ли го? Неприятно ми е, че с нищо не можех да й помогна в това отношение. Неприятно ми е, че живеех в апартамент, купен с пари, които той бе дал на Милена, задето е спала с него, и ремонтът в този апартамент бе направен със същите пари, и мебелите в него бяха купени с тях, и Милена се лекува в чужбина пак с тях, и лекува брат си, и купи апартамент на родителите си… И дори кола на мен. И всичко ставаше с тези пари. Ще ви кажа нещо повече: тя не само се лекува от безплодие в Швейцария, направи си и зъби в Англия. Спомняте ли си, споменах ви, че първият й съпруг й беше избил шест зъба?