Новият генерален секретар, човек непиещ, ще подкрепи антиалкохолната кампания, той трябва да стабилизира съсипаното от съветските управленчески методи производство и трезвостта в предприятията е едно от задължителните условия. Хем и женската част от населението ще го обикне. Трябва само грамотно да му се сведе идеята и да се лобира за нея.
Идеята се хареса и Михаил Ланской получи каквото искаше: достъп до разкоша и всички възможни удоволствия, включително екскурзии по цял свят, а не само до България и Румъния, и купища лесни пари. Неговите началници от института, разбира се, научиха всичко и Ланской беше отстранен от работа по Програмата. Бяха предприети опити някак да се оправи положението. Кураторите на дългосрочната общосъюзна програма, без да разкриват истинските си цели, влязоха в контакт с хората, които бяха купили разработката на Ланской, но по онова време не се намери сила, по-влиятелна от наркопарите. Те не успяха да си проправят път до новия генерален секретар и през май 1985 година излезе указът за борбата срещу пиянството и алкохолизма. Производството на алкохолна продукция да се съкрати, продажбата да се ограничи, лозята да се изкоренят…
От този момент Евгений Леонардович веднъж завинаги зачеркна Михаил Ланской от живота си. Много го болеше — нали цели десет години те бяха работили рамо до рамо, бяха се палили по нови идеи, бяха измисляли методи за изследвания, бяха разработвали технологии на моделиране и прогнозиране… Йонов бе смятал Михаил, наред с Дима Шепел, за един от най-добрите си ученици и последователи. Дима беше талантлив математик, Миша — прекрасен криминолог.
А ето че сега Миша умря, едва бе навършил шейсет и две, още съвсем млад. На Йонов не му се отиваше на погребението, но не можеше и да не отиде — нали за да изпрати Михаил, щеше да дойде цялата научна общественост и отсъствието му щеше да се забележи веднага. Никой не знае за техния конфликт, както не са наясно и с Програмата. И това не може да се разкаже…
Още е само четири сутринта, а сънят не се връща. Върти се в леглото Евгений Леонардович, пъшка, току простенва от болка — в крака ли, в душата ли, и се ругае, задето ето на, двайсет години минаха, а той още не може да прости на Михаил… Ама какво като се ругае, пак не може да му прости. Дано по-скоро мине последният час преди ставането. В пет часа той, както обикновено, ще стане и ще си свари овесени ядки. Днес няма да отиде във Фонда, извикал е колата за десет, та веднага да тръгне за панихидата. Но в девет все пак ще звънне на Дима Шепел, той е активен и общителен, знае всичко, може би му е известно кой ще отиде на погребението и ако представителите на старата кохорта учени не са много, тогава никой няма да забележи липсата на Йонов. Та нали тези, дето познаваха Йонов и Ланской от времето на тяхната съвместна работа, останаха съвсем малко… Минаха двайсет години, някои отдавна напуснаха науката и не поддържат връзки с бившите си колеги, други умряха, трети се състариха или са толкова болни, че вече не ходят на подобни мероприятия.
Дима Шепел. И той представлява проблем. Ще отиде ли той на погребението или не? Навремето Ланской му отне съпругата, отдавна, още преди Програмата. Вярно, тя много скоро се върна при законния си мъж, само след половин година. Но вече беше бременна от Ланской. Тя желаела това дете, но когато разбрала, че не може и не иска да живее с Михаил, било вече късно за аборт.
Дима я прие и отгледа момчето като свое собствено, той много обичаше жена си и беше щастлив, когато тя се върна. И ето че сега синът му — Вадим, е на двайсет и четири години, завърши Московската академия към МВР, работи три години в криминалната милиция и вече иска да се занимава с наука. Съпругата на Дима моли да го назначат при тях във Фонда. А Йонов още не може да прости на Миша и своята неприязън разпростира и върху сина му. Не може да прости и на съпругата на Шепел, макар че лично на него, на Евгений Леонардович, тя нищо не е сторила. Но Миша е предател и всички, които са го обичали, не заслужават уважение. Йонов благополучно беше забравил, че и самият той някога бе обичал Миша Ланской. Лукава е човешката памет, лукава е!