Е, вече удари пет часът, може да става. Ще направи задължителната разходка, ще хапне яйце и кашкавал, ще си изпие кафето, а после вече може да се обади на Дима.
В девет без пет тропна външната врата, дойде домашната помощница Роза, съседка от блока, многодетна майка. Почтената и стабилна четирийсетгодишна жена беше щастлива, че си намери работа близо до своето жилище, така че по възможност да наглежда и децата си.
— Евгений Леонардович, вкъщи ли сте? — високо попита тя направо от прага.
— Вкъщи съм, Розочка, вкъщи съм — отвърна Йонов.
— Да не сте болен? Или днес ще излизате по-късничко?
— Още не знам. Или ще изляза след един час, или изобщо ще си остана тук.
— Ако ще оставате, кажете ми какво да сготвя за обяд, сега излизам до магазина.
— Почакай, Розочка, нека звънна по телефона, тогава ще решим. Ти сега иди да си пийнеш кафенце.
Роза се усмихна благодарно и се скри в кухнята. Тя много обичаше хубаво кафе, но за скромния бюджет на семейството й такова удоволствие беше недостъпно, затова купуваше евтино разтворимо и си позволяваше да пие веднъж дневно, сутрин. Евгений Леонардович беше наясно с нейното пристрастие и при всеки удобен случай я черпеше. Той знаеше със сигурност, че Роза спазва строго собствените си правила и без да я покани, не само не би си сварила от неговото кафе, ами и залък хляб не би си отчупила.
Йонов намери Шепел по телефона и се огорчи. На погребението смятал да отиде един от заместниците на министъра на вътрешните работи, който навремето бил учил заедно с Ланской във висшето военно училище и тогава двамата били големи приятели. Когато научила за това, научната и педагогическа общественост се размърдала, във всеки случай онази част от нея, която работеше и до днес и следователно помнеше и Йонов, и Шепел. Как да пропуснеш да бъдеш на едно мероприятие със заместник-министър! Да имаш възможност, ако ти провърви, да бъдеш лично представен на висшия ръководител или да му напомниш за себе си — това е толкова ценно.
— Разбирам ви, Евгений Леонардович, но ще трябва да отидете.
— Ами ти?
— Къде ще се дявам — въздъхна Шепел. — Това е тъкмо един рядък случай, при който между вас и мен няма никаква разлика. Работили сме всички заедно.
— Сам ли ще отидеш? Или с Кира?
— Сам. При мен нещата са още по-зле, отколкото при вас. Хората, които ни помнят, знаят също, че тя ме е напускала заради Миша. Мога да си представя как ще ме гледат и ще си шушукат. Ама хайде, Евгений Леонардович, да не съм дете? Вече станах на петдесет. Ще го преживея. На вас ви е по-лесно — поради почтената си възраст можете направо от гробищата да се приберете вкъщи, а аз ще трябва да седя и на помена.
Йонов се усмихна.
— Моля ти се, Дима, мигар ще те изоставя? Ще поседим заедно, ще поменем Миша Ланской. Кой от нашите ще дойде?
Шепел изреди няколко имена. Ами добре, така да е. Разбира се, Дима е прав: осемдесетгодишният професор Йонов спокойно може да не отиде на помена, всички ще се отнесат с разбиране, но не бива, не може да се откъсва от младежта. Изпуснал е нещо Евгений Леонардович, изпуснал е, позволил е на пукнатината отначало да се появи, после да се разшири, но може още да не е късно, още да има възможност да направи така, че пукнатината да не се превърне в непреодолима пропаст. Или вече няма шанс?
От момента на откриването на трупа на Милена Погодина минаха две денонощия и вече беше време да се докладва на началника за хода на работата, но Болшаков, кой знае защо, не викаше Настя и за нищо не я питаше. Да не би да е забравил? Или смята случая за не толкова важен? Напълно е възможно…
Ако на мястото на началника на отдела беше предишният шеф, Афанасиев, тя би могла да предвиди начина на разсъжденията му. Все пак за няколкото години съвместна работа Настя Каменская що-годе се нагоди към неговия стил на ръководство и можеше предварително да се сети как ще се държи той. Ала за новия началник още не знаеше нищо. Освен факта, че той се държи повече от странно.
Три вечери поред, когато се прибираше от работа, тя не оставяше мъжа си на мира, отново и отново му разказваше всички последни събития и изискваше от Льоша да й отговори: какво означава това? Така малките деца, разчитайки напълно на всеобхватното знание и всемогъществото на възрастните, търсят от тях отговори на най-различни въпроси, дори на такива, които по определение нямат отговори. Защо небето е синьо, а не зелено или кафяво? Защо зайчето има две уши? Защо кученцето има четири, а не осем лапички? Защо Константин Георгиевич Болшаков е от онзи тип хора, дето вече ги няма никъде?