След като обсъдиха доклада на Каменская, Болшаков започна да я разпитва за оперативните работници, заети със случая с убийството на Погодина.
— Как мислите — попита той накрая, — трябва ли да се обадя в окръга работата да се възложи на други служители, или да се включи някой по-силен?
Настя сви рамене.
— Ами не, Хвиля работи нормално, оперативен е. Другото момче, Рижковски, също. Във всеки случай, аз лично нямам претенции към тях.
— Е, добре тогава. А как са нашите колеги? От всички ли сте доволна?
— Константин Георгиевич, по този случай работим само аз и Зарубин, а вие и бездруго знаете мнението ми за него. Той е прекрасен детектив, много е мобилен и е достатъчно опитен. Между другото, в нашия отдел той има най-широката агентура.
— Знам — позасмя се Болшаков. — А вие имате ли въпроси към мен? Или може би молби?
Настя събра повечко въздух в гърдите си. Имаше молба: утре на заседание на катедрата трябваше да бъде обсъдена нейната дисертация и не би било зле началникът да й разреши да отсъства от работа. Впрочем за един детектив понятието „отсъствие от работа“ е нещо ефимерно, той и без това прекарва основната част от работното си време в тичане и не се заседява много в кабинета си, така че е безсмислено да се опитваш да контролираш къде се намира той и с какво се занимава… Ала на Настя й се искаше по възможност да мине без лъжа. Не е на такава възраст, че да мами началника си за дреболии. Още повече че самият Болшаков в понеделник заяви, че за да завърши работата си върху дисертацията, тя може да взема толкова свободни дни, колкото й са нужни. Впрочем не беше изключено това да е било само празна декларация, колкото да спечели благоразположението й. Но имаше още един въпрос, който Настя много искаше да зададе, обаче не й достигаше смелост. С какво ли да започне — с молбата или с въпроса?
Тя реши да започне с въпроса. В края на краищата ще попита и ще види какво ще отговори Болшаков. Ако й се стори, че той е неискрен или изобщо отбягва отговора, значи не може да му се доверява и тогава няма да отправи никаква молба, а ще използва дребната и недостойна за една четирийсет и пет годишна жена измама. Така му се пада.
— Имам въпрос. Симаков и Дуненко са подали заявления с молба за преместване в други служби. Защо?
— А не попитахте ли тях? — усмихна се Болшаков.
— Не. Не съм вчерашна и разбирам, че не са го направили по собствена инициатива. Вие сте ги подтикнали. Дойдохте при нас в понеделник сутринта, а още вечерта те вече бяха подали заявленията. Ако си пъхам носа, където не ми е работа — кажете. Няма да се обидя, наясно съм с нещата. Но наистина ми е интересно с какво не ви угодиха тези хора. Та вие изобщо не ги познавате. С какво успяха да се провинят пред вас за един непълен работен ден? Или лично вие нещо не харесвате у тях и те са успели да го разберат — пак за един непълен работен ден?
Началникът въздъхна и дълго гледа през прозореца. „Всичко е ясно — потиснато си помисли Настя, — той не смята да ми отговори и сега се чуди как да излезе от положението. Да ми даде да разбера, че това не е моя работа? Страх го е. Не иска да си разваляме отношенията. Значи, трябва да измисли нещо набързо, някаква удобна лъжа, такава, която ще ме задоволи и която няма да е толкова лесно да разоблича. Костя Болшаков с умните очички не е толкова прост, че да мами грубо. Хайде де, драги, как ще се измъкнеш?“
— Анастасия Павловна — най-сетне заговори той, — спомняте ли си убийството на плажа в Серебряний бор? През лятото миналата година?
Това пък какво общо има? Може би убитият е познат на новия шеф? Или той лично се е интересувал от резултатите от разследването? Тогава работата по случая завърши, както се казва, с нулев резултат. Следователят стигна до извода, че е станало сбиване, инициирано от самия потърпевш. Но в случая имаше много съмнителни моменти… А, защо ли си криви душата, всъщност нямаше никакви съмнителни моменти и Настя прекрасно знаеше това, но… Но.
— Спомням си го.
— Нали по този случай работеха именно Симаков и Дуненко.
Той не питаше, а констатираше, но Настя въпреки това кимна:
— Да.
Сякаш Болшаков и без това не го знаеше.