— Анастасия Павловна, колко взеха те?
Тя почувства как сърцето й замря. Той знае и това… По дяволите! Настя не беше се занимавала с убийството в Серебряний бор, само беше чувала кратки отчети за него на оперативки, но въпреки това заподозря, че нещо не е наред. Тогава поразпита от любопитство и научи някои неща, които и бездруго не можеше да се докажат.
— Аз… Не знам — смотолеви тя.
— Но са взели, нали?
— Изглежда, е така. Ала вие нали разбирате… — подзе тя, но Константин Георгиевич я прекъсна:
— Аз всичко разбирам. В Москва тарифата за подобни услуги варира от двайсет и пет до четирийсет хиляди долара. Ако изхождаме от сложността на случая, Симаков и Дуненко са взели трийсет-трийсет и пет хиляди. Естествено, разделили са ги със следователя. Или вие сте на друго мнение?
Настя вдигна глава и погледна началника право в очите.
— Мисля, че е станало обратното. Парите е взел следователят и ги е поделил с нашите оперативни работници.
Тя се запъна. Всъщност беше дълбоко убедена, че следователят е делил не с оперативните работници, а с началника на отдела полковник Афанасиев, а пък той е дал нещичко на момчетата, от приличие. Но може ли да се доверява на новия шеф дотолкова, че сега да говори за това?
— Кой с кого е делил — няма голямо значение — сякаш прочел мислите й, каза Константин Георгиевич. — Във всеки случай за мен е неприемливо да работя с хора, които превръщат разкриването на едно убийство в източник за обогатяване. Дадох им да разберат това, след което и двамата веднага написаха молби. Отговорих ли на вашия въпрос?
— Почти — кимна тя.
Болшаков леко повдигна красиво очертаните си вежди:
— Нещо е неясно, така ли?
— Как научихте?
— Е, не е толкова сложно — засмя се той. — Вие не сте работили по този случай и никой нищо не ви е казвал направо, но сте научили. Защо и аз да не мога?
Да, наистина… Но колко ли време се е готвил той за встъпването в длъжност, щом знае толкова много за живота на отдела и за всекиго поотделно?
Въпросът за присъствието на Каменская на утрешното заседание на катедрата бе решен за броени секунди.
Соня Седова излезе от сградата на гимназията заедно с майка си и веднага видя пред чугунената ограда колата на Иля. Ето го, цъфна и тук. Впрочем това дори е добре, няма да е нужно тя да се мъкне през половината град с метрото или с автобус. Соня извърна глава към майка си и с учудване забеляза на лицето й смущение или може би стъписване. Какво й става?
Иля стоеше до колата и ласкаво се усмихваше на двете. Докато извърви няколкото крачки до него, Соня успя да направи сметка какви изгоди може да извлече от появяването на приятеля на майка си. Дали да не помоли да я откарат до магазина, където се продават страхотни младежки облекла, уж само да погледне за по-топла дреха, че зима иде… Ако пък майка й и Иля влязат заедно с нея, току-виж, той се разпуснал. Майка й, естествено, ще започне да съска и да я дърпа за якето, но ако се разхленчи по-жално, че й е студено, може пък… За всеки случай трябва отсега да потреперва и да се прави на премръзнала. Или да заяви, че й се вие свят от глад, тогава Иля непременно ще предложи да обядват в най-близкия ресторант, а най-близкият до сградата на гимназията е чудно местенце, където ухажорът на Лялка Горданова, юначага с бандитски вид, всеки ден я води. Би било супер Лялка да види, че и тя, Соня, обядва тук. Така де. Да не се фука толкова.
Тя тъй се увлече по сладостните видения за реванш над нафуканата си съученичка, че пропусна началото на разговора между майка си и Иля.
— …Разбери, Илюша, той си няма никого освен мен, който би могъл да му помогне сега — говореше майка й.
— Но, Наташа, това е просто смешно — недоволно свиваше устни Иля и по лицето му бе изписано неприкрито страдание. — Та вие вече пет години не живеете заедно, отдавна сте разведени. Какви основания имаш да се смяташ за най-близкия човек на твоя бивш съпруг?
— Аз нищо не смятам, но той ми се обади веднага… Много се измъчва, Илюша, той много обичаше Милена. По гласа му личи колко страда.
— Е, добре, Милена е загинала, повярвай, че аз искрено съжалявам за това, и когато ти отиде при Павел още същия ден, те разбрах. Не искам да кажа, че бях във възторг, но те разбрах. Обаче днес? Не проумявам защо трябва и днес да ходиш да го утешаваш. В края на краищата какво става между вас? Да не би да искаш да се върнеш при него?
— Да се върна? — възкликна Наталия.
Та какво толкова, помисли си Соня, не е лоша идея да се върне. Тая уличница Милена добре че я пречукаха, сега всичките й парички остават на баща й. Защо да не се върне? Ако продадат техния скромен, но напълно приличен апартамент и се преместят при баща й, тогава… От красивите перспективи на Соня дори й се зави свят. Добре е, че Милена вече не й се пречка. И сега със сигурност ще може да го придума да отидат някъде за Нова година. Милена я няма, а парите са налице. Страхотно!