— Не смятам да се връщам при Павел, но нали има нормални човешки чувства, Илюша — продължи майка й. — Той страда, загинал е негов близък човек, нужна му е помощ, подкрепа. Той се обърна към мен, е, как мога да го отблъсна?
„И не бива да го отблъскваш! — едва не закрещя Соня. — Напротив, трябва да се сближаваш с него!“ Още щом научи за смъртта на омразната Милена, тя започна да си мисли само как сега баща й по-охотно ще харчи пари за единствената си дъщеря, особено ако се сближи повече с него, но за такъв късмет като възстановяване на семейството дори не бе мечтала. А сега се оказва, че майка й пак е решила да го посети. Трябва непременно да се възползва от този шанс!
— Мамо, аз ще дойда с теб при татко — заяви тя решително. — Той си няма никого на този свят, освен нас с теб. Такава мъка го сполетя, затова ние трябва да сме до него…
— Благодаря ти, дъще — прегърна я Наталия и благодарно я притисна до себе си. — Виждаш ли, Илюша, дори детето разбира тези неща.
В очите му Соня прочете такова отчаяние, че едва не прихна. Така му се пада на тоя самоуверен пуяк! Толкова години не се накани да се ожени за мама, стиска си парите и какво, надява се, че така ще продължава цял живот? Мисли си, че мама ще стои до него до смъртта си, като вързана? Ще му се! Други ще си намерим, по-богати и отзивчиви. Вярно, по-добре тя да избере Андреас, бизнесмена от Австрия, но и татко не е лош вариант. След Милена сигурно са останали много пари. Ами дрешки! Милена имаше същия номер като Соня, и на ръст са еднакви, а какви рокли има тя! Просто да откачиш! Нали татко няма да ги изхвърли, ще ги даде на дъщеря си. Охо, колко ще й завиждат момичетата в гимназията! Там в гардероба (Соня беше видяла с очите си) виси такова палто, че просто да си изгубиш ума! От тънка обработена кожа, вталено, с шал яка от сребърна лисица, с такава е украсена и долната част, купено е в Париж. Скъпо, елегантно. Точно за този сезон. И изобщо не е задължително Соня да обяснява на всички, че доизносва дрехите на татковата си любовница, може да лъже, че си има богат приятел, това е престижно. Така че Лялка Горданова да не се фука много, нейното гадже, бандитът, не й купува такива неща.
Майка й и Иля си поговориха още малко, после той отвори вратата и помогна на Наталия да се качи в колата.
— Соня, влизай — изкомандва майка й. — Иля ще ни закара при татко ти.
Виж го ти, колко бил благороден! Ще ги закара при баща й. Много добре…
Александър Едуардович Камаев не беше от хората, които бързо забравят и лесно прощават. Неотдавнашната среща на гробищата с Борис, която завърши с кавга, още тровеше душата му. Ама как е могъл! Как?! Да предаде паметта на Лариса и Георгий! Немислимо. Непростимо.
Камаев винаги беше обичал своята по-малка сестричка, поне сега го чувстваше точно така, макар че в детството им, то се знае, имаше какво ли не. И се караха, и се биеха, и се оплакваха на родителите си един от друг, и крояха дребни интриги, изобщо, държаха се като обикновени брат и сестра, когато разликата във възрастта е съвсем малка и няма възможност да не си обръщат внимание.
Александър Едуардович обаче не обичаше съпруга на сестра си. Не заради нещо конкретно, а просто така… Борис не му харесваше. И както стана ясно, не е било случайно, защото бракът им завърши трагично. Ларочка загина, деветнайсетгодишният Жора, синът на Ларочка и Борис, се самоуби. И все заради него, заради Борис Безбородов. А той продължава да живее, като че нищо не се е случило… Намерил си е някаква с две деца, че на това отгоре и се е оженил за нея. Как може така… Той се чувстваше много самотен, защото никой не разбираше и не споделяше неговата толкова продължителна и дълбока скръб по сестра му и племенника му. Камаев беше окачил портрета на Лариса в хола и строго следеше в специално купената ваза, поставена под портрета, винаги да има живи цветя — тъмночервени рози, каквито Ларочка много обичаше. Една снимка на сестра си в сребърна рамка той постави в спалнята, на нощното шкафче, друга, на която тя прегръщаше сина си и радостно се смееше — на бюрото си в офиса. Всеки месец през всичките тези години той най-редовно ходеше на гробищата, носеше цветя, поддържаше гроба, дълго стоеше мълчаливо, сякаш разговаряше с покойната. А виж, Борис, съпругът на Лариса, посещаваше гробищата рядко, само в дни на помени и на големи православни празници, с което предизвикваше бурното негодувание на Камаев.