Съпругата на Александър Едуардович не понесе тази скръб на мъжа си и го напусна. Тя смяташе, че освен починалите сестра и племенник, на този свят има много други хора, на чийто живот той може да се радва, и много проблеми, които трябва да решава. Тя ревнуваше мъжа си от покойните му роднини и не желаеше да се примири, че той живее в толкова дълбок траур. Не оформиха развод, просто се разделиха и от известно време живееха съвсем отделно. Децата на Камаев, вече пораснали син и дъщеря, се отнесоха равнодушно към тази ситуация, те си имаха свои семейства и свой живот и загубата на леля им и на братовчед им не ги вълнуваше особено. Александър Едуардович остана сам със своята скръб. И докато в началото поне Борис му изглеждаше като негова опора в страданията му, сега и Борис го предаде. И него, и Лариса, и сина си Жорик.
Разговорът с Борис на гробищата засегна Камаев неочаквано силно, дотолкова, че презрението, примесено с негодувание, се превърна в кипяща ярост, която бе невъзможно да овладее. И тези негови последни думи: „Порови се в себе си… Защо си направил такъв избор?“. Абе как смее?! Нима мъката по умрелите е избор? Нима може да не тъгуваш, да не се измъчваш, да не скърбиш? Само равнодушен човек с каменно сърце и ледена душа може да произнесе такива страшни думи, изпълнени със студ и безразличие.
Този разговор наистина извади Камаев от релси и той дори отмени две делови срещи и преговори, изобщо не се върна в офиса, остана си вкъщи, загледан в окачения на стената портрет на сестра си и тихичко посръбвайки коняк. Не се напиваше, дори го нямаше лекото опиянение, което би могло да притъпи душевната му болка. Сякаш пиеше не коняк, а силен чай.
Преди час се обади Иля, попита може ли да се видят. Те почти никога не се срещаха у Камаев, Александър Едуардович винаги избираше неутрална територия, но днес нямаше сили да излезе където и да било. Нека Иля дойде тук, нищо страшно в края на краищата. Нали не са някакви престъпници, нито заговорници, просто са делови партньори. Само Милена… Това е проблем. Вероятно Иля има някакви съображения.
Но Камаев сгреши — Иля Бабицки дойде за нещо съвсем друго.
— Александър Едуардович, искам да се оженя за Наталия — заяви той още с влизането си в стаята. — Не мога да чакам повече.
— Спокойно, Иля, спокойно. Какво се е случило? Защо е това бързане?
— Въпросът не е в бързането. Аз я обичам, разбирате ли? Обичам я. И искам да се оженя за нея.
— Това го разбрах… — Камаев се постара да говори бавно, та с равния си глас да успокои Иля. — Но защо именно сега? За какво ви е да се жените? Защо не можете просто да бъдете заедно? Каква е тая патологична страст непременно да се слагат печати в паспортите?
Бабицки обаче не просто не се успокояваше, а напротив — май започваше да се вълнува още повече.
— Страх ме е, че ще я загубя. След като се случи това с Милена, тя прекарва много време с Павел. Ходи при него всеки ден! Утешава го, изслушва воплите му, оказва му морална подкрепа. Вие разбирате ли как може да свърши това?
— Може да свърши — бавно проговори Александър Едуардович — с тяхното ново събиране. Това е лошо.
— Именно. И вие сте наясно. Трябва да се оженя за Наташа колкото може по-скоро, докато това не се е случило. Искам още днес да й направя предложение.
— Забрави… — Гласът на Камаев прозвуча рязко и неприятно и изненада и самия Александър Едуардович.
— Но защо?
— Ами затова, драги мой, че тогава ще трябва да живеете заедно. С нея и с дъщеря й, която вече далеч не е дете. В едно жилище. Целият ти живот ще протича пред очите им. Докато не си приключил с работата, това е невъзможно. Щом я приключиш — можеш да се ожениш за която си искаш. Но не преди това. Ще пийнеш ли с мен?
— Не, с колата съм — отказа Иля. — Александър Едуардович, пуснете ме, а? Някой друг да свърши тази работа, аз не съм единственият, който може. Разберете, наистина обичам Наташа, много я обичам, искам тя да бъде моя съпруга, а не приходяща любовница. Защо, защо ми съсипвате живота?
— Как смееш бе, пале такова?! — внезапно избухна Камаев. Кипналата у него ярост изригна навън и се стовари върху събеседника му. Не стига, че го предаде Борис, ами сега и Иля е решил да направи същото! Предатели! Целият свят е пълен с предателство, лицемерие и малодушие! — Как смееш да ме упрекваш, че ти съсипвам живота? Ти самият се съгласи да свършиш тази работа за мен и докато я вършеше, точно ти съсипваше чужди съдби, но тогава това ти изглеждаше нормално, не виждаше нищо осъдително. Естествено, че как иначе? Нали получаваше пари! А сега какво? В един момент те обзе невероятно благородство, което се взе незнайно откъде, така ли?