Ако сега Бабицки възразеше нещо, ако се опънеше и продължеше да настоява, Александър Едуардович вероятно щеше да го удари, но Иля се укроти. Той седеше пред Камаев с отпуснати рамене и извърнал очи, затова Александър Едуардович се поуспокои и се овладя.
— Чуй ме, Илюша — заговори той почти ласкаво, като по-възрастен приятел или мъдър съветник, — не се пали, не прави глупости. Та ти си мъж, красив, умен мъж, Наташа те обича, нима не можеш да държиш ситуацията под контрол? Никога не бих повярвал, че няма да съумееш да повлияеш на любимата си жена и ще я оставиш да отиде при друг. Аз съм по-стар и по-опитен от теб, затова ми повярвай — тя няма къде да се дене, ако се държиш умно. Прояви разбиране, бъди търпелив, не пречи на срещите й с бившия й съпруг. Напротив, бъди максимално внимателен, постоянно я питай как е Павел, как се чувства, какво говори, какво прави. Предлагай й помощта си — по организацията на погребението, на помена или дори й дай пари. Разбира се, бившият й мъж едва ли ще приеме тази помощ — има си приятели, колеги и достатъчно пари, а и Милена има родители, но ти предложи, предложи! Нищо няма да ти стане, а на Наташа ще й бъде приятно. В тази сложна ситуация се изяви откъм най-добрата си страна и ще видиш, че тя никъде няма да отиде. Действай чрез малката в края на краищата. Отделяй й повече внимание, прави й скъпи подаръци. Възползвай се от това, че на баща й сега не му е до нея, и заеми мястото му, макар и временно — така ще получиш допълнителни точки. Тя ще застане на твоя страна.
Иля мълчаливо кимаше и по лицето му все по-явно грейваше надежда. Изглежда, Камаев успя да напипа верния тон. Е, слава богу. Иначе какво беше измислил: трябвало спешно да се ожени! Само това липсваше. Работата е над всичко. А тези сантименти със сватби и други глупости трябва да почакат до по-добри времена.
Настя се превиваше от смях и не можеше да спре. Сълзи се стичаха по бузите й, тя ги размазваше с длани, опитваше се дълбоко да си поема дъх, но нищо не помагаше. Истеричният смях се надигаше някъде от корема й и я задушаваше, принуждавайки мускулите й да се свиват трескаво. Дори нахлулият в кабинета й Коротков не можа да й помогне: когато видя смаяната му физиономия, тя само още по-силно се разсмя. Юра й наля вода, здраво я хвана за косата и провря ръба на чашата през вдървените й от напрежение устни. Най-сетне тя успя да се поуспокои…
— Какво е станало? — сърдито попита той. — Половината коридор те чува. Вече помислих, че ревеш.
— Не — завъртя глава тя и задиша по-дълбоко. Веднага й олекна. — Смея се.
— На кого?
— На себе си. На кого другиго мога да се надсмивам?
— И кой те развесели така?
— Шефът. Юра, той ми заяви, че днес са подписали заповедта. Лъже ли ме?
— Подписаха я — кимна Коротков. — Тъкмо идвах да ти кажа. Е, какво смешно има в това? Трябва да се радваш. И между другото, да помислиш как ще го отпразнуваш в компанията на бойните си другари.
— Почакай, Юра, утре трябва да се състои обсъждането ми в катедрата. Така че, ако и там нещата станат, тогава ще черпя. Но това все още не е всичко. Знаеш ли за какво попитах Болшаков?
— Знам — промърмори Коротков и допи на един дъх останалата в чашата вода. — Попитала си го има ли живот на Марс.
— Попитах го — бавно изрече Настя — как е успял да изрита от отдела Симаков и Дуненко.
— И какво? — вдигна вежди Юра. — Нима ти отговори?
— Представи си, да. Припомни ми историята с убийството в Серебряний бор.
Коротков тихо подсвирна и внимателно се отпусна на стола срещу Настя. Извади от джоба си цигари и запали.
— Мамка му! — избъбри развълнувано. — А как е научил?
— И това го попитах. А той ми отговори, че не било трудно — щом ние сме разбрали, защо и той да не може?
— Мамка му! — мрачно повтори Коротков. — Какъв срам.
— Срамно е — съгласи се Настя. — На младите им е простено, те може и да не са били наясно, но ние с теб разбрахме всичко и си премълчахме.
— Добре де, а какво можехме да направим? Нали знаехме, че и Афоня е набъркан в това, така че нямаше никакъв смисъл да му казваме.
— Така е — кимна тя. — А пък беше отвратително да съобщаваме в службата за вътрешна сигурност. Не сме приучени да ковладим колегите си. Освен това, Юра, ние с теб не сме деца, прекрасно разбираме, че това не е единичен случай и че такива неща стават не само при нас, а навсякъде. А динозаври като нас с теб, които не могат да топят колегите си, са вече голяма рядкост. Със сигурност в службата за вътрешна сигурност са се натрупали тонове материали срещу такива като Симаков и Дуненко от цялата руска милиция. Трупат се, прашасват и не се реализират. Защо, мислиш?