— Какво има да му мисля? Защото няма заповед от горе. А без заповед не може да се работи, защото ще останеш без глава.
— Е, правилно. А защо няма заповед? Защо не я дават от горе? Ето, на всеки ъгъл крещят за необходимостта от борба с корупцията, създадоха специален комитет, ама заповед не дават. Защо? Защото няма политическа воля. Декларации има, а истинска воля няма, понеже парите, които се прибират долу, отиват нагоре. Ето, Афоня ги е взел и ги е разпределил на три купчинки: за себе си, за колегите и третата е пратил нагоре. Там пък натрупват за половин година — и пращат още по-нагоре. И така нататък по веригата. Тъй е навсякъде, Юра. Ето защо нашите министри и генерали седят, мълчат като пукали, пресмятат си дивидентите и не издават никакви заповеди за истинска борба с корупцията. И на децата им е ясно. Така че, ако ние с теб бяхме започнали да си отваряме устата във връзка с убийството в Серебряний бор, в най-добрия случай щяхме да ударим на камък. А в най-лошия — щяхме да си имаме маса неприятности.
— Ася, но нали и бездруго щеше да е невъзможно да го докажем.
Настя се смръщи недоволно.
— Възможно беше. Трудно, но възможно. Просто никой нямаше да си направи този труд — пак защото няма заповед.
— Е, щом е така, няма защо да се срамуваме — реши Коротков. — Ами ти защо се смееше като луда? Да не би от срам?
Настя се усмихна и пак се изкиска, но бързо се овладя.
— Знаеш ли за какво се сетих? Ето, ние с теб седим тук и си блъскаме главите, опитваме се да разберем каква игра играе Болшаков и къде се крият подводните камъни. Пресмятаме, преценяваме, страхуваме се, че ще ни сварят неподготвени. А изобщо не се сещаме за най-простото обяснение.
— И кое е то?
— Юра, ами той може просто да е честен… А? Ей такъв един нормален честен човек, почтен, грамотен, професионалист, умен и с приличен опит. И наистина иска отново да стегне нашия отдел и да му върне предишната форма. Защо от самото начало решихме, че такова нещо е невъзможно?
— Защото е невъзможно — отсече Юра. — Ася, къде си виждала такива през последните години? Откъде да се вземат тези честни мъже? Да беше наш връстник, пак бихме могли да се надяваме, че го е формирала старата школа. Но той е млад, на трийсет и четири години е, а съветската власт вече петнайсет години я няма. Къде е можел да получи такова професионално възпитание — за честност, за почтеност, че пагоните не се слагат за печелене на пари, а за да може хората да бъдат защитени от всякакви вагабонти? Този наш началник да не е паднал от Луната случайно? Ами че той е излязъл от същата милиционерска школа, от която са се пръкнали и Симаков, и Дуненко, и разните други, за които ние с теб сме чували какво ли не. Като професионалист той се е формирал във време, когато всичко вече се мереше с пари и власт, а не с честност и обич към хората. Какво, не съм ли прав?
— Прав си — въздъхна Настя. — Погледни само, Юра, какво прави животът с нас, а? Седим тук с теб и напълно сериозно разсъждаваме, че в наши дни няма откъде да се вземе честен и добросъвестен началник. Вече не вярваме, че такива началници изобщо съществуват, а ако някой подобен изникне на пътя ни, сме сигурни, че ни крои нещо. Ами че ние сме се превърнали в морални изроди. Добре де, стига сме оплаквали погиналите си идеали, не можем вече да ги реанимираме. Дай да работим. Ти успя ли да научиш нещо?
— За убития преди сто години любовник на Погодина ли? Засега нищо. Та ние не знаем нито името му, нито дори адреса, където е живял. Дяволите да го вземат тоя Паша Седов с неговата тактичност. Не бил искал, видите ли, да се кара с любовницата си — тросна се Коротков. — Аз да бях на негово място, щях да й извадя душата, за да науча от какви пари живея.
— Жалко. Е, нищо де, и аз ще опитам. Може на мен да ми провърви.
— Внимавай — строго каза той, — не се изсилвай много… Вземи Чистяков за по-сигурно, да те наглежда. Да не си изгубиш големите залози.
— Няма да ги изгубя — усмихна се Настя. — Аз не съм хазартна личност.
— Охо, кой ми го казва…
Тя набра номера на телефона, като мислено се похвали, че го помни наизуст, уговори срещата и подреди пред себе си получените отговори на многобройните запитвания. Днес трябваше да успее да свърши колкото може повече работа, защото утрешният ден щеше да е загубен.
Водката в обичайните количества вече не помагаше. Павел пиеше все повече и повече, а забравата не настъпваше. Олекваше му само когато говореше на глас, а той можеше да прави това единствено пред Наташа, бившата си съпруга. Кой знае защо, от нея изобщо не се стесняваше. С никого другиго не би могъл да сподели как изведнъж се оказа, че Милена е имала любовник. Някой си Олег Канунников. Абе кой е този човек? Откъде се е взел? Кога Мила се е забъркала с него? Защо? Какво й е липсвало? Не, той не би могъл да каже това на никого от приятелите си, за нищо на света не би си признал, че на него, на Павел Седов, е изневерила жена. То е все едно да признаеш собствената си непълноценност, някакъв свой таен недостатък.