— Травма ли? — попита Павел и кимна към бастуна, подпрян на масата.
— А, не, сега това ми е до края на живота — кисело се позасмя мъжът. — Жал ми е за жена ми, умори се от мен. И не може да ме зареже, съвестта не й дава, не може да си живее живота. Сам съм си виновен, трябваше навреме да се лекувам, ама все си мислех: ще се оправя, не може точно това да се случи на мен, на всеки друг може, но не и на мен. Ама ето, случи се.
— А какво ви има?
— Започна се от някаква дреболия. После се оказа, че е дискова херния. А виждате ли как свърши? Предупреждаваха ме, че трябва да се оперирам, но нали знаете — работа, удоволствия, свиди ти се времето, пък и страхът… — Той горчиво поклати глава. — А така не е ли по-страшно?
Цяла седмица Павел си припомняше този разговор и пред очите му непрекъснато изникваше картината: той с бастун, превит одве, и до него — ядосаната, раздразнена и уморена Милена, която го мрази и не го изоставя само от жал или от срам пред познати и близки.
След още една седмица й каза:
— Добре, хайде да помислим за лечение.
Тя бързо организира всичко, свърза се с клиниката, записа го за прием при „най-добрия професор, който е лекувал членове на руското правителство“, по някакъв немислим начин успя да уреди да не вкарват Павел в списъка на чакащите, а да му назначат операцията веднага след консултацията, осигури преводач, събра нужните документи, ходи в посолството, получи визите, резервира билетите и хотел… Той трябваше само да напише молба за отпуск и да вземе от отдел „Кадри“ справка за посолството, всичко останало Милена свърши сама. Павел страшно се изненада, когато разбра, че и тя ще идва с него.
— Защо, Мила? Аз да не съм дете? Още повече че ще имам преводач.
— Какви ги говориш? Как ще те пусна сам? Не, непрекъснато ще съм до теб, знам ли какво може да потрябва. Все пак операцията е сериозно нещо.
Той се усмихна мислено: да бе, ще бъде до него. Просто момичето иска да се разходи до Германия, да обиколи тамошните магазини. Добре де, нека, няма лошо.
Но не излезе така. Милена наистина прекарваше цялото си време до него, буквално го държеше за ръка още от момента на първото посещение при лекаря. Не мърдаше никъде и когато Павел се събуди от упойката, тя седеше до леглото и държеше ръката му. През първите дни след операцията нощува също в клиниката, а после, когато му поолекна, отиваше за през нощта в хотела и в осем сутринта пристигаше отново. Когато си тръгваха, Павел с учудване забеляза, че в багажа на Мила няма нито една нова дреха. Значи, не беше тичала по никакви магазини…
При последния преглед професорът посъветва Павел да обърне внимание на дясната си тазобедрена става: засега не е кой знае какво, но скоро може да има проблеми с нея. Кракът наистина периодично го наболяваше, но не му пречеше на работата и Павел се беше научил да не му обръща внимание.
— Ако има нещо, заповядайте тук — каза лекарят. — Сега знаете, че нашата клиника е превъзходна, така че ставата ви ще бъде като нова.
По време на следващия си отпуск Павел си оперира крака и отново Мила организира всичко, и отново неотлъчно беше до него, държеше ръката му…
Той повече не си спомни за болките в гърба и в бедрото. Но пък си спомни как първият съпруг на Милена избил зъбите й.
— Мила, защо не се погрижиш за себе си? — предложи веднъж той. — Защо лекуваме само мен? Нали и ти имаш проблеми.
— За зъбите ли говориш? — смути се тя. — Е, голяма работа, те са задни, не се виждат. И после, имплантирането е безумно скъпо, може да се прави само в Англия. Хайде да не говорим за това.
Но този път Павел не мирясваше и след два месеца Милена взе самолета за Лондон. А след три дни му се обади, плачейки:
— Оказа се, че носът ми е счупен!
— Ама как така? — слиса се той. — Кога е станало?
— Тогава, когато и зъбите… Аз мислех, че просто ми е потекла кръв от носа, и много ме заболя, но тогава… А, какво да говоря — разплака се тя.
— Но може ли да се направи нещо?