— Та на какво дължа тази среща? Пак ли някой от моите се е изложил?
— Надявам се, че не — усмихна се тя. — Днес съм добра, не възнамерявам да си играя игрички с вас. Трябва ми информация, и то толкова стара, че вече не представлява ценност за никого.
— Слушам ви — скъпернически отрони Равил.
— Някъде около двехилядната година в чужбина е бил убит един господин.
— Ясна картинка — саркастично се захили той. — Нито място, нито време, нито име. Някак не ви подхожда.
— Старая се да бъда разнообразна, та да не ви е скучно — парира го тя. — За сметка на това се знае, че тук, в Москва, е имал любовница. Ето снимката й, на гърба е написано името й. Погледнете.
Тя извади от чантичката си снимка и му я подаде. Равил я взе, разгледа я. Красиво момиче. И излъчва нещо специално. Веднага си личи, не е обикновено маце. Обърна снимката, прочете надписа: Милена Погодина.
— Срещали ли сте я? — попита Каменская.
— Не — поклати глава той. — Определено не съм. Никъде.
— Сигурен ли сте?
— Не бих забравил такава жена. Човек не може да я подмине просто така. Някой е имал късмет. Доколкото разбирам, вече не можете да попитате самата нея?
— Отгатнахте. Интересува ме кой е бил любовникът й, от коя групировка е бил и защо са го убили. Освен това искам да знам останали ли са след него някакви спорни пари и може ли сега да са се появили претенденти за тях.
— Къде са го убили, казахте?
— Май или в Гърция, или в Кипър. Но това не е сигурно, може да се окаже, че е било в друга страна. Да разчитам ли на вашата помощ?
— Естествено, Анастасия Павловна. Не обещавам резултат, но ще направя всичко по силите си. Това ли беше?
— Това. Не смея да ви задържам, играта ви чака.
Равил бавно прибра в джоба на сакото си запалката, цигарите и снимката, непохватно се смъкна от високия стол и леко се поклони.
— Бъдете здрава.
Каменская се усмихна с крайчеца на устните си и веднага се извърна, за да извика бармана. Ах, кучка милиционерска! Впрочем няма причини да й се сърди. Тя не му развали настроението, не му отне много време, не му каза нищо неприятно, а и молбата й не беше сложна за изпълнение…
Равил беше сигурен, че ще я изпълни за ден-два.
Глава 5.
През цялото заседание на катедрата Настя се чувстваше ужасно виновна. Катедреният ден по принцип е в сряда, а днес е петък. Заседанието е било насрочено специално за да се обсъди нейната дисертация, а това, естествено, не може да не е раздразнило преподавателите.
Вместо набързо да си изпеят лекциите, да си проведат семинарите и да хукнат за вилите, седят тук и слушат доклада на някакъв си претендент. Смъртна скука! Поне да беше някой „спорен“ претендент, тоест такъв, дето можеш да му натикаш муцуната в калта, да превърнеш заседанието във веселяшки спектакъл и да докажеш на настървения псевдонаучен сополанко, който току-що е получил диплома за висше образование, че не може ей тъй, без да му мисли, да съчини малограмотни глупости и да ги представи като дисертация… Така би могло да се внесе някакво оживление. А тук какво? Четирийсет и пет годишна жена, подполковник, която се е трепала двайсет години в криминалната милиция. Какво по-ясно от това: тя пише върху собствени материали и всяка дума в работата й е изстрадана. Какво има да се слуша и обсъжда? Освен това тази жена от „Петровка“ се е постарала да напъха в своята чисто криминологическа дисертация каква ли не математика, от която никой от членовете на катедрата нищо не разбира. Изключение прави един доцент, който чете курс по съдебна статистика, но и той слуша претендентката без капчица интерес, а какво да говорим за останалите? Всички си вършат някаква своя работа: кой преглежда контролни, кой чете изпратени за рецензиране материали, кой тихичко шумоли с вестник…
Настя, естествено, се чувстваше обидена — та тя толкова се бе вълнувала, готвила, няколко пъти бе чела на Льоша доклада си, под ръководството му бе съкращавала излишното и бе зачерквала ненужните според него подробности, които едва й се откъсваха от сърцето… Защото тези подробности й бяха мили и скъпи, струваше й се, че именно в тях се крие същественото в нейния труд, тя сама ги бе изследвала и формулирала, но Алексей с непреклонен вид настояваше на своето:
— Разбери, Ася, това не е нужно на никого, не е интересно, повярвай ми, през живота си съм оценявал безброй дисертации! Докторската е съвсем друго нещо, а кандидатските не вълнуват никого. Така че ти трябва да говориш максимум двайсет минути, инак ще те намразят, защото всички искат по-бързо да се приберат вкъщи.