— Ясно — кой знае защо, се зарадва професорът. — А защо сте решили да не пишете за това?
— Претендентката подготвяше дисертация по специалност „Наказателно право и криминология“ — намеси се научният ръководител. — Тези аспекти излизат извън рамките на научната специалност. Виж, ако темата на дисертацията беше свързана с кадровата проблематика или поне с криминалистиката…
— Да, да, разбира се — с готовност закима Йонов. — Благодаря ви, нямам повече въпроси.
След пет минути заседанието на катедрата свърши. Дисертацията на Настя беше като цяло одобрена, препоръчана за защита без повторно обсъждане, а с изказаните от рецензентите забележки претендентката трябваше да се съобрази в работен порядък. Не забравяйки чина си на подполковник и собствената си далеч не младенческа възраст, Настя се постара да излезе от аудиторията, в която се проведе заседанието, без да скача до тавана от радост. Според правилата беше редно да предложи „чаена трапеза“ за присъствалите на обсъждането, но научният ръководител я беше предупредил предварително, че в петък няма смисъл да го прави, а по-добре да изчака следващия катедрен ден, сряда, когато хората няма да бързат за вилите си.
Щом се озова в коридора, Настя извади телефона си и се обади първо на мъжа си, после на Коротков: всичко е наред и сега вече може да помислят как да отпразнуват повишаването й в длъжност и успешното обсъждане на дисертацията й.
Въпреки че работният ден отиваше към края си, Евгений Леонардович се запъти към Фонда и настроението му беше прекрасно. Той изпита голямо удоволствие, докато слушаше това момиче от „Петровка“… Впрочем какво ти момиче? Подполковник от милицията, повече от двайсет години в системата. Сигурно доста е надхвърлила четирийсетте. И отново го прободе неочакваното усещане за собствената му старост: Йонов по навик смяташе всички хора, по-малки от него с над двайсет години, за младоци, а пък точно те бяха вече на по шейсет.
Боже мой, колко е остарял! Нищо чудно, че между него и трийсетгодишните е зейнала пропаст, та това е половин век, половин век… През тези петдесет години е невъзможно да прехвърлиш мостче, дълго колкото една старческа ръка. Но нима от отсрещната страна на пропастта няма да се протегне насреща й друга ръка, млада? Не, отговори си сам Йонов, няма. Защото на нас, старците, са ни нужни младите, ние обаче изобщо не сме нужни на тях. Тази горчива истина надвисна над главата му в деня на неговата осемдесетгодишнина и оттогава Евгений Леонардович всеки миг намираше потвърждения за нея.
Йонов се качи на дванайсетия етаж на сградата, в която се намираше Фондът, но преди да отиде в кабинета си, надникна в приемната, за да съобщи, че е пристигнал. Секретарката на директора, младичката хубавичка Альона, му се усмихна приветливо:
— Здравейте, Евгений Леонардович, търсеше ви Шепел, помоли да се свържете с него, когато пристигнете.
— Какво? — учуди се престорено Йонов. — Със самия него?
По лицето на Альона не се мярна дори сянка на разбиране и тя не подхвана репликата. Явно не си спомни цитата, а може би изобщо не бе чела безсмъртния роман.
— Ами да — потвърди тя малко объркано.
— Е, тогава му кажете, че съм в кабинета си.
Така, други времена, други… Преди трийсет години сред научните работници едва ли би се намерил човек, който не познава „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков. Хората четяха и препрочитаха книгата, предаваха си от ръка на ръка списание „Москва“, в което романът бе публикуван официално, или неофициални ксерокопия на издания от чужбина, събрани в брошура, знаеха текста едва ли не наизуст и в обикновени разговори гордо вмъкваха ту кратки, ту дълги реплики от него… Преди трийсет години секретарката Альона дори не е била родена още, а модата на Булгаков отмина. И времената са други, и хората.
Няма да се обади на Дима Шепел. Щом иска да го види — той да му звънне и да дойде. Евгений Леонардович се стремеше да бъде демократ, но същевременно точно усещаше ширината и устойчивостта на всяко отделно стъпало на йерархичната стълбица. Той с удоволствие ходеше по стаите на редовите служители, но беше усвоил правилото никога да не влиза в кабинетите на хора, които по длъжност бяха негови началници във Фонда, разбира се, ако самият той нямаше работа при тях. Те да идват и да чакат, седнали на стола за посетители. Неговата възраст и научните му заслуги имат някакво значение.