— Е, как е, Евгений Леонардович? — попита Шепел.
Йонов разбра, че той пита за Каменская, нали именно Дима бе направил така, че да поканят професор Йонов на заседанието на катедрата.
— Много добре — искрено отговори той. — Като интелектуален потенциал и манталитет Каменская напълно ни подхожда.
— Е, аз не съм такъв оптимист — предпазливо забеляза Шепел. — Нямаме психологическия й портрет, не познаваме характера й. Тя може от раз да отхвърли самата идея за Програмата и което е най-лошото — да се разприказва. С жените трябва да бъдем много предпазливи, нали разбирате. Най-важното е да проверим дали е дискретна.
— Разбира се, разбира се — съгласи се Евгений Леонардович. — Трябва да кажем на кадровиците да започнат да я проучват. Значи, ти си ме търсил толкова упорито само заради това?
— Не.
Шепел тежко въздъхна и предъвка устни.
— Заради Вадим. Турчинов каза, че без вашето заключение…
Ясно. Дима все пак иска да уреди във Фонда сина си. Или как е по-правилно? Сина на Миша Ланской? Или, за да сме съвсем точни, извънбрачния син на съпругата си… Йонов познаваше Вадим от малък, той беше добро момче, но не блестеше с нищо и не се отличаваше със силно чувство за отговорност. За редова работа беше напълно годен, но Евгений Леонардович смяташе, че работата във Фонда далеч не е обикновена и тук не вземат кого да е. От самото начало се спазваше правилото специалисти кадровици да проучват кандидата до девето коляно, да осигуряват съставянето на психологическия му портрет и да дават заключението си. А научния му потенциал оценяваше лично професор Йонов и без неговото одобрение нито един кандидат не се назначаваше на работа във Фонда. Изключение правеха само хората, които не се занимаваха непосредствено с научна работа: програмисти, техници, чистачки, секретарки, кадровиците си имаха своя система за оценяване.
— Дима — меко каза Евгений Леонардович, — та ти прекрасно разбираш, че твоят Вадик не е годен да работи във Фонда. Да, ти си го отгледал, скъп ти е и искаш да има лека работа, която не е опасна за живота и е добре платена… Аз всичко разбирам, но не може така. Днес е пораснал твоят син, утре дъщерята на Кувалдин ще завърши аспирантура, после други и други… Ако тръгнем по този път, ще погубим делото на целия си живот. Занимаваме се с това повече от двайсет години. На самия теб не ти ли е жал за труда ти?
— Евгений Леонардович, много ми е трудно… — Шепел извърна очи, сетне събра сили и погледна Йонов право в лицето. — Вчера, когато се върнах от погребението на Миша Ланской, имахме много тежък разговор с Кира. Тя настоява Вадим да работи тук. Опитах се да й обясня всичко, което и вие казахте току-що, но тя не ще и да чуе. Разбирате ли, тя смята, че не искам да взема тук Вадим, защото е син на Миша. Смята, че още не съм простил нито на него, нито на нея, мисли, че никога през всичките тези години не съм забравял, че Вадик не ми е роден син… Изобщо, получи се отвратителен скандал, трябваше да изслушам безброй обвинения. И разбрах, че ако не уредя момчето на работа във Фонда, Кира ще ме тормози постоянно и ще смята, че аз… С една дума, искам в семейството ми да има мир. Нали знаете какво е отношението ми към Кира.
Йонов знаеше. За една сълзичка на жена си Дима Шепел беше способен не само да убие когото и да било, но и да помете половината човечество от лицето на земята. Той я обожаваше. И то меко казано. Евгений Леонардович никога не бе разбирал подобна любов и не бе вярвал в нея, особено като имаше предвид особеностите на съпругата на Димка. Според Йонов, тя беше абсолютно безсъвестно същество и нагло спекулираше с беззаветната и всеопрощаваща любов на мъжа си. Използваше го, както се опитваше да използва и всички околни, включително Миша Ланской. Миша й се бе сторил по-перспективен, защото той имаше „съответните връзки“ и „достъп“, а любовта му към приятния живот и разкоша обещаваше на Кира немалко всевъзможни удоволствия. Тя не бе взела предвид само едно: липсата на съвест и фанатичният егоизъм на Миша превъзхождаха в пъти нейните собствени душевни качества. Тогава Йонов нито за миг не се усъмни, че не Кира напусна Ланской бременна в седмия месец, а че той я изгони. И какво нахалство само — да довтаса с такъв багаж при предания Дима! Кира безсрамно потискаше съпруга си, като предварително му внушаваше, че той не може да диша без нея и няма да остане жив и няколко часа, ако тя го напусне. И горкият Шепел й се доверяваше.