И друго тревожеше Евгений Леонардович: той беше сигурен, че децата наследяват особеностите на родителските си характери — дори в случай че ги възпитават други хора. Той бе виждал много примери за това, когато бе изучавал личностните особености на престъпниците. Но дори Вадик да не бе наследил от баща си способността да бъде предател, характерът на майка му беше повече от достатъчен, за да се усъмни човек в неговата пригодност за работа върху Програмата. Ала нима можеше да каже това на Шепел? Той бе вложил толкова старание, така усърдно се бе занимавал с възпитанието на момчето…
Вярно, би могъл да направи тази услуга, но не му се искаше да създава прецедент — та нали досега нито един служител на Фонда не бе „уреждал“ тук свой роднина. А започнеш ли, край няма… Впрочем всичко беше в ръцете на Йонов — нали без неговото заключение не можеха да вземат никого на научна работа.
Реши да направи отстъпка за Димка, като се има предвид неговата сложна семейна ситуация, но по-нататък — дума да не става, никакво отстъпление от правилата.
— Е, добре — предаде се той. — Ти каза, че при нас от Нова година се разкриват две нови вакантни места, нали? Хайде на едното да назначим твоето момче, а другото да запазим, докато тече проверката на Каменская. Съгласен?
— Благодаря, Евгений Леонардович.
На Йонов му се стори, че очите на Шепел се просълзиха, и той снизходително се усмихна:
— Кажи на Вадик да напише реферат по въпроса за…
Йонов се замисли каква ли тема за реферат да предложи на сина на Димка.
— Евгений Леонардович — прекъсна размислите му Шепел, — има още един проблем. Не мога да го скрия от вас, би било нечестно.
— Какъв е? — намръщи се Йонов.
— Съкратиха ни обещаното допълнително финансиране, това се разбра снощи. Ще можем да въведем само една допълнителна бройка.
— Как една?! Само една?
— Само една.
— Тогава няма какво да говорим — решително отсече Йонов. — Тази бройка ще е за Каменская. Ако ли пък тя не става, тогава ще помислим за Вадим, но не и преди това.
— Ами ако става?
— Тогава ще я назначим. Не разбирам какво има да се обсъжда тук.
— Евгений Леонардович, ако не се съгласите да назначим Вадик, Кира ще ме напусне. Точно това ми каза вчера и аз знам определено, че това не са просто думи. Ще ме напусне. И как ще живея тогава?
— А ако Програмата се провали, как ще живея аз? Помисли ли за това? Как ще живееш и ти впрочем? Толкова сили вложихме в нея, толкова години, толкова душа… И всичко това за какво? За да го изхвърлим на бунището заради твоята жена? Дима, аз много уважавам Кира — леко си изкриви душата Йонов, — но съгласи се, това все пак са неравностойни ценности.
— Господи, ама за какво ми говорите?! — продума Шепел. В гласа му звучеше отчаяние или може би яд. — Нима не разбирате, че нашата Програма на никого не е потрябвала, а Фондът отдавна се е превърнал в място, където човек може да намери удобна работа? Рефератите, по които вие оценявате научния потенциал на кандидата за работа, се пишат от други хора за пари. Не знаехте ли това?
— Това не е вярно — твърдо отговори Йонов. — Но дори да е така — не е принципно. Защото аз не само чета реферата, но и дълго разговарям с човека — и веднага разбирам дали го е писал той или не и изобщо дали разбира какво пише в него. В края на краищата рефератът може да е написан от някого другиго, но ако кандидатът може да развива мислите, залегнали в труда, и в течение на разговора може да измисля нещо в момента, да предлага оригинални идеи — това е повече от достатъчно. Умението да се пишат научни трудове не е най-важното за работата във Фонда, ние тук не подготвяме кандидати на науките и не сме редакция на вестник, тук ни трябват хора с гъвкава мисъл, а не с добър стил и остро перо. Лъжа е и това, че Програмата не е нужна на никого. Тя е необходима, инак нямаше да получаваме финансиране. Отдавна щяха да ни закрият.
— Ама как не виждате, че ни издържат не заради реализирането на Програмата?!
— А за какво тогава?
— Ами просто ни използват! Та това е очевидно! Редовно вземат нашите аналитични обзори, за да са наясно какво става в страната и да ги използват за собствените си интереси, които нямат нищо общо с идеята за оздравяване на обществото. Ръководството на страната просто иска да е в течение, за да взема нужните за самото него управленски решения, които ще позволят да се поддържа относителна стабилност. Никой не смята да оздравява нашето нещастно общество, статуквото им е удобно, защото създалата се днес ситуация им позволява да крадат и да остават безнаказани. Така че те за нищо на света няма да пожелаят да променят тази ситуация. Ние станахме жертва на собствената си грешка.