— От каква? — напрегна се Настя.
Значи, все пак е научил нещо. Добре…
— Продавачка. — В гласа на Равил прозвуча неприкрита насмешка. — И то от най-нисшата прослойка. Продавала е хранителни продукти на сергия.
— Не може да бъде. Това е грешка — твърдо изрече тя.
— Напротив, не е грешка. Нали ви предупредих: човек не забравя момичета като нея и никой не може да я сбърка с друга. Вие не сте мъж, така че няма как да разберете. Тази верига от сергии се държи от Файзуло, можете да поговорите с него, предупреден е. Сега ще изпратя на вашия номер съобщение с неговите координати.
Равил се извърна, запали цигара, извади от джоба си мобилния телефон и започна да натиска бутоните. Настя също се извърна, направи знак на бармана, че е готова да плати, и бръкна в чантата си за портмонето. Докато тя плащаше, мобилният й телефон мелодично звънна и й съобщи, че е получила есемес. Равил мълчаливо стана, хвърли на бара едра банкнота и излезе. Като го гледаше човек отстрани, би било невъзможно да предположи, че се познава с Настя и се е срещнал с нея по работа. Просто имаше вид на делови мъж, който е влязъл за пет минути да изпие чашка кафе и от учтивост е разменил няколко думи със седналата до него дама…
Единайсет сутринта. До съвещанието оставаха шест часа…
През мътната пиянска пелена на забравата, която не искаше и не искаше да стане плътна и да обвие съзнанието му като непроницаема завеса, до Павел стигаше гласът на диспечера на защитената база данни. От Окръжното управление на МВР — Мньовники бе постъпило запитване за Алексей Андреевич Шчеколдин, телефон за връзка…
Той с усилие намери химикалка и листче хартия и записа номера. Альошка Шчеколдин. Чигрик. Какво е станало с него? Нима се е издънил тоя глупак?
Наркоман и дребен наркопласьор, Шчеколдин — по прякор Чигрик — вече от няколко години беше свързан със Седов. Снабдяваше го с информация, даваше му възможност да разкрива големи или малки групи и му правеше различни, полезни за всеки оперативен работник услуги. Ала постоянната употреба на хероин не можеше да не се отрази на интелекта му, така че Павел от известно време бе принуден напълно да се откаже от услугите му. По-добре изобщо да няма източник, отколкото да си има работа с такъв скапан мозък. Шчеколдин — Чигрик обаче продължаваше да фигурира в официалния списък на информаторите му. За всеки случай.
И ето че сега милиционерите от Мньовники са се заинтересували от него и са започнали да го издирват във всички бази данни, открити и защитени. Когато са получили запитването, те, както е редно, са дали отговор, че в тяхната база той липсва. Такива са правилата. Не е нужно и филанкишията да знае кои хора се водят на специален отчет. Същевременно служител от информационния център се обажда на човека, включил Чигрик във въпросния списък, и му съобщава, че е проявен интерес към неговия информатор: длъжност… име… телефон за връзка. Според същите тези правила Павел трябва колкото може по-бързо да се обади и да попита кой се интересува от Чигрик и защо, тъй като не се знае какво е предизвикало този интерес, представи си, че наистина е спешно…
Трябва да позвъни. Но няма сили. По-добре да пийне още.
След половин час Седов с невероятно усилие се стегна и набра номера, написан на листчето с разкривен неуверен почерк.
— Вие сте отправили запитване за Алексей Шчеколдин — подзе той, произнасяйки думите с усилие.
Пиянската пелена, обвила съзнанието му, започваше да става по-плътна. Още малко — точно колкото трябваше, за да завърши разговора с оперативния работник от Мньовники — и тя щеше да се превърне в желаната дебела завеса, която щеше да заглуши съзнанието му. Така през нея нямаше да прониква въздух, а заедно с него и въпросът, който не му даваше мира: защо, Мила? Защо? Защо Канунников?
Гласът в слушалката говореше нещо и завесата отново започна да се разнищва, да изтънява до прозрачност и да се цепи по шевовете…
Чигрик вече го няма. Альошка Шчеколдин е убит.
Абе да върви по дяволите! Не ми е до него сега.
Защо, Мила? Как така? Защо? Какво ти липсваше?
Мъжът, наречен Файзуло, не виждаше нищо лошо в „приятелството“ с ченгетата. Той беше винаги усмихнат, доброжелателен и с готовност се съгласи да заведе Каменская при собственика на магазинчето, израснало на мястото на бившата сергия, където навремето Милена Погодина продавала хранителни продукти. Впрочем той вероятно не искаше да влиза в конфликт с Равил, който настоятелно му препоръчал да „окаже съдействие“. Настя до последно се съмняваше дали става дума за същата Милена и съжаляваше, че не взе със себе си снимката, която така си и остана у Равил. Но всички съмнения се разпръснаха още по пътя, когато Файзуло — дебел мустакат мъж, с огромно шкембе и мазни устни, каза: