— Ние винаги помагаме на земляците си, че как иначе! Например Света още работи при нас.
Настя едва не подскочи.
— Света? Светлана Зозуля ли?
— Ами да, тя.
Ето на, де го чукаш, де се пука. Късметът винаги изскача ненадейно…
Влязоха в магазина през служебния вход. Наистина опасенията й се оправдаха: в малкото помещение, изпълняващо ролята и на кабинет на управителя, и на склад, беше наредена трапеза. Източното гостоприемство… Че как, тази жена не е случайна — пратил я е самият Равил! Файзуло й представи собственика на магазина — висок прегърбен старец на име Хаким, и си тръгна. Делови човек, няма време да седи на отрупани трапези с разни дребни риби като този Хаким, той дойде тук само от почит към уважаемия Равил и неговото уважаемо протеже, за да им докаже предаността си… На Настя не й се искаше да обиди стария Хаким, той не й беше сторил нищо лошо, а че при него работели нелегални, тоест хора без руско гражданство и регистрация — това си беше грижа на местния участъков, а не на оперативен работник от „Петровка“. Така че тя все пак седна до масата и дори си взе чепка грозде.
— Спомняте ли си Милена Погодина?
— Разбира се. Горкото момиче! Но в края на краищата тя извади късмет.
— Защо „горкото“? И какъв късмет извади?
— Тя беше невероятно красива… — Хаким направи изразителен жест с ръка. — Да си оближеш пръстите! Само дето нямаше зъби там, отзад, мъжът й ги избил, но не се виждаше много, не се забелязваше. Искала да стане актриса, кандидатствала за института, скъсали я, започнала работа в магазин.
— Не във вашия, така ли?
— В моя дойде после, а отначало била при друг шеф, не от нашата диаспора. Света я уредила там. Но шефът излязъл много лош човек, искал Мила да спи с него. Тя отказала и той я изгонил. Тогава тя дойде при нас. Това е.
— Колко време работи тук?
— Около половин година.
— И кога беше това?
— О, отдавна, доста отдавна… Преди пет или шест години. Ама хапвайте си де…
— Благодаря — каза Настя. — А защо ви напусна?
— Намери си друга работа.
— Вие знаете ли каква?
— Не, нямам представа — поклати глава Хаким. — Напусна и толкоз. Значи, онази работа е била по-хубава.
— А защо споменахте, че е извадила късмет?
— Ами нали си намери друга работа. Щом ни напусна, значи, онази работа е била по-хубава. Не е ли късмет това?
Да, старият Хаким явно си мери приказките. Дали по природа е неразговорлив, дали пък е извънредно предпазлив? А може наистина да не знае нищо. Какво го интересува една продавачка? Желаещи да заемат свободното място — колкото щеш, щом напуска, друга ще наемат. Още повече че всичко това е било много отдавна, забравя се. Та той дори не попита защо жената от милицията задава тези въпроси. Явно Милена Погодина изобщо не го интересува.
— Кажете, Хаким, как мога да поговоря със Светлана? Тя днес на работа ли е?
— Сега ще я повикам.
Въпреки солидната си възраст, той леко се надигна от ниската пейка и излезе в търговското помещение. След минута пред Настя застана въпросната Светлана Зозуля, съученичката на Милена. Ако не знаеше, че момичетата някога са били в един клас, Настя би мота да помисли, че Света е с десет години по-възрастна от приятелката си. Дебела до безформеност, с рядка мазна коса, когато говореше, в устата й се мяркаха няколко златни коронки. Ако навремето е била млада красавица, за това сега напомняха само огромните ярки очи, обградени от дълги пухкави мигли.
— Хаким ми каза, че питате за Мила — първа започна разговора тя. — Отдавна не съм я виждала. Какво става с нея?
През следващите десет минути Настя със съчувствено търпение изчака да се излее потокът от сълзи. Светлана затъжи за загиналата си приятелка искрено и отчаяно. После избърса очите си с ръкав, изсекна се и започна да отговаря на въпросите.
Мила пристигнала в Москва, когато самата Светлана, по онова време още свежа, апетитно пухкава и ясноока, живеела тук вече от три години. Работела в магазина, деляла квартира под наем с още две момичета и била напълно доволна от живота, тъй като собственикът на магазина много я харесвал. Мила смятала да кандидатства „за актриса“, но естествено, не влязла. Един от членовете на приемната комисия й казал, че общо взето има артистични данни, но е прекалено скована и неуверена, с това трябва да се бори, да го преодолява. Когато преодолее този дефект — да заповяда на прослушване.