— Е, синко, казвай — ласкаво заговори следователят и Настя за пореден път се учуди на способността му да сменя тона. Току-що той говореше ядосано, беше недоволен и свадлив, а сега мигом се превърна в грижовен чичо, закрилящ своя смазан от мъка племенник.
— Днес ми съобщиха, че е бил убит един мой информатор. Надявам се, вече разбирате, че това е атака конкретно срещу мен, лично срещу мен. Затриха Милена, а сега и този мой човек.
— Е, това коренно променя ситуацията — оживи се Давидов. — Сега ще ни олекне. По какво дело работеше с теб този информатор? Сред разследваните за него ще намерим убиеца. Или възложителя.
— Там е работата, че отдавна вече не поддържам контакт с този човек. Той фигурира в списъците, но аз вече повече от година не съм се свързвал с него. Наркоман, мозъкът му съвсем се е скапал, как да имам доверие на такъв?
— Но нали по-рано е работил? Паша, та това е очевидно: отмъщават ти заради някакво дело, в работата по което си използвал този мъж. Открили са го, накарали са го да говори, разправили са се с него и са напакостили на теб лично. Ти само ни кажи какво е било това дело, а ние ще си свършим работата, не се съмнявай. Как се казва твоят човек?
— Шчеколдин. Фьодор Иванович, Шчеколдин е нищожество, не съм го използвал в нито една истински крупна разработка, това не е неговото ниво. Хората, за които ми даваше информация, не може да ми отмъщават след толкова време и толкова жестоко. Всички те са безмозъчни отрепки, дребни разпространители, не познават нито един трафикант на едро, нито по име, нито по физиономия. От най-дребните риби. Те не могат да извършат две убийства, и то какви!
— Не могат ли? — промърмори Давидов ядосано. — Много знаеш ти кой може и кой — не. Нали са го убили? Убили са го. Значи, трябва да се разбере защо.
— Ама не защо, а с каква цел — ядоса се Седов. — Как не схващате? Това не е отмъщение, а сплашване. И сега това е абсолютно очевидно.
— Е, за мен е все тая — миролюбиво се усмихна следователят, — дали е отмъщение, дали сплашване. Ти защо се ядосваш, синко? Да беше пил по-малко, да си опазиш главата трезва — тогава може би вече щяхме да се ориентираме по каква причина те сплашват. Защото колегите ти не са наясно е твоите оперативни разработки, а може и просто да не искат да споделят информация. Във всеки случай, досега нямаме полза от тях. Така че ти, синко, виж какво: стига си пил и хайде да помагаш да търсим убиеца. Аз разбирам, скърбиш, но нали си мъж, носиш пагони, а си се отдал на тотален запой и спираш цялата ни работа. Приключвай с водката.
Фьодор Иванович завърши фразата с вече съвсем друг тон — строг, сух и нетърпящ възражения.
Седов мълчаливо пиеше кафе и не поглеждаше следователя. Мълчаха и Настя и Зарубин, не се намесваха в разговора, но слушаха внимателно.
— Имаш ли някой близък, който да постои с теб? — попита Давидов.
— Защо? — равнодушно отвърна Седов. — Никой не ми трябва. Сам ще се справя.
— Да бе, виждам как се справяш. Кой те докара сега? Приятели?
— Жена ми. Бившата.
— О, видиш ли — поклати глава следователят. — Бивша, обаче се е загрижила. Свястна жена, значи, добра. А кой кара колата?
— Приятелят й.
— Приятелят? — Веждите на Давидов се повдигнаха леко, изразявайки известен скептицизъм.
— Добре де, любовникът. Какво значение има за вас?
— Идилия — изхъмка Фьодор Иванович. — Ами той как те приема? Няма ли да ти фрасне някой от ревност?
— Той е нормален човек, всичко разбира.
— И как мислиш, това харесва ли му?
— Пука ми на мен дали му харесва или не — рязко отвърна Павел. — В трудния момент Наташа застана до мен и аз съм й благодарен за това, а какво мисли нейният Иля по въпроса — хич не ми дреме.
— Добре де, синко, не се ядосвай — отново стана мек и сговорчив гласът на следователя, — просто се интересувам, в смисъл на общо човекознание. Виж сега какво: изчакай ме навън, аз ще изляза след пет минути и с теб ще отидем да съставим протокол, та да имам с какво да се явя пред началството и да искам обединяване на делата. Върви, върви, не чакай сервитьора, аз ще платя кафето ти, не е кой знае какво.
Седов мълчаливо стана и излезе. Давидов се загледа в него, докато вратата не се затвори.
— Противен тип — произнесе присъдата си той. — Ето в такива дреболии се проявяват хората. Не му дремело. Зарязал старата си съпруга, хванал си млада, живее с нейните пари, а като му пламнала главата — начаса повикал старата: хайде, утешавай ме в страшната ми мъка, а че твоят личен живот страда, хич не ми пука. Не ги обичам такива. Е, хайде, деца, да поработим. Какво измъдрихте?