— Вероятно. Паша казва, че са убили Мила, защото искат да го сплашат. Всичко това е свързано по някакъв начин с неговата работа. Не ми е разказвал подробности.
— А, разбирам. Гладна ли си?
— Малко — усмихна се тя. — Днес не успях дори да обядвам. А ти?
— Като вълк! Хайде да слезем, да се разходим, може да намерим някой павилион за хотдог.
— Ами ако Павел излезе?
— Абе ще почака твоят Павел, нищо няма да му стане. Ще подиша чист въздух десет минути, за него е полезно.
Ето на, и Иля се ядосва на Паша. Как, как да направи така, че на никого да не липсва вниманието й, никого да не обиди?
Кой знае защо, на Наталия и през ум не й минаваше въпросът: как да направи така, че самата тя да бъде щастлива?
Евгений Леонардович Йонов знаеше, че е направил сделка. Той смяташе, че е твърде стар, за да има право да се поддава на съблазънта да се самозалъгва, затова не си търсеше красиви оправдания и не измисляше нищо излишно. Толкова много години и сили бе отдал на Програмата, че искаше да види поне началото на нейната реализация, за да умре спокойно. Когато си тръгва от този свят, да знае, че нищо не е било напразно. Именно затова бе дал съгласие Програмата да се реализира тогава, когато е изгодно от политическа гледна точка, дори всички разчети и прогнози да сочат, че моментът е избран несполучливо. Несполуката в този контекст означаваше, че ефектът безспорно ще бъде мощен, но уви, кратковременен, тоест не за далечна перспектива, а за пет до седем години. За политическия живот обаче това е напълно достатъчно, защото президентският мандат е само четири години, и за пет до седем години изборите могат да се подсигурят на два пъти.
Условията по спогодбата, която Йонов, без да си криви душата, наричаше за себе си сделка, бяха съгласувани само с него, дори най-близкият му съратник — Дмитрий Шепел, не знаеше нищо за това. Ръководството на Фонда и всички негови служители искрено смятаха, че Програмата ще влезе в действие точно тогава, когато двете сфери — и правоохранителната, и престъпната — едновременно достигнат до нужната за максимален ефект кондиция. Но както и при всяко прекалено проточило се очакване, целта постепенно започна да отстъпва на втори план, а отпред излезе самият процес на интересна, увлекателна, необичайна и високоплатена работа. Никой вече не вярваше, че моментът за реализация ще настъпи, а служителите просто от сърце се наслаждаваха на работата, която обичаха и която им даваше възможност да живеят безпроблемно.
Какво пък, думите на Шепел от онзиден са разбираеми… Той наистина е загубил вяра в Програмата и ценността на идеята, в името на която толкова дълго се стара. Вярата е помръкнала сред ежедневните грижи. Сега за него е много по-важно да запази мира в семейството си и да не разруши отношенията си със съпругата и сина си. И да не трепери, че жена му може да го зареже. По принцип, мислеше си Йонов, това е правилно, защото Дима вече е във възрастта, когато семейните ценности стават най-важното, най-значителното в живота и те спохожда разбирането, че всичко останало, включително службата и кариерата, няма значение. Докато самият Евгений Леонардович толкова дълги години грижливо градеше своята независима старост, че връзките му със семейството практически се разрушиха. И не му остана нищо друго, освен Програмата — неговата любима рожба, която той създаде, отгледа и сега иска да я види как ще стъпи на краката си и ще заживее самостоятелен зрял живот. Едва когато съзре с очите си нейните първи уверени стъпки, Йонов ще може спокойно да се оттегли от работата си и — дай боже — лесно и бързо да умре. Нека рожбата продължи да се развива самостоятелно, ако оцелее — добре, не оцелее ли — значи, такава й била съдбата.
Той не обичаше да пътува с този шофьор, човек мълчалив и надменен, но службата за охрана на извънградската резиденция не позволяваше на посетителите да идват със свои шофьори. Не е нужно външни хора да знаят този адрес, тази къща и маршрута дотук. Ако човекът, на когото е разрешено посещение, шофира сам — моля, ако ли не, изпращаха му кола със „собствен“ шофьор, проверен до девето коляно, и после го откарваха обратно.
Йонов не харесваше и този стил — да определят делови срещи късно вечер, а понякога и нощем. Не, той всичко разбираше: висшият държавник е толкова зает, че не би намерил друго време за разговор, но всичко това здравата намирисваше на „онези“ времена, когато най-важните политически въпроси се решаваха сред нощната тишина на кабинетите зад грижливо затворени врати и спуснати завеси на прозорците. Обикновените хора спокойно спят в леглата си, а ръководството на страната не дреме и ръководи съдбите им, без сън и почивка, без да щади силите си. Честна дума, някаква сталинщина…