Евгений Леонардович не обичаше и Рубльовското шосе, по което пътуваха, защото според него хората, живеещи тук, олицетворяваха неправилното отношение към парите. Той беше твърдо убеден, че парите трябва да бъдат функционални, като часовника. Просто не можеше да разбере защо е нужно един часовник да струва десетки хиляди долара, щом точността му си остава същата като на часовник за хиляда рубли. За какво са тези корпуси и верижки от платина, защо трябва да се украсяват с диаманти, защо трябва да се плаща за прочутото име на производителя, щом часовникът трябва просто правилно да показва времето?
Същото е и с парите. Защо например в къщата да се поставя мраморна камина? Камина — добре, това е жив огън и топлина по всяко време на годината, независимо от сезона и наличието на електричество. И самият Йонов не би отказал една камина в жилището си, но нима огънят ще стане по-жив, а въздухът — по топъл, от това, че камината е от мрамор, а не от по-евтин материал? Или да вземем басейните: и това е разбираемо, не всеки обича да се къпе в обществен басейн или в оздравителен център, където хората ходят с купени или издадени без преглед медицински бележки и може да пипнеш каква ли не зараза. Собственият басейн е къде-къде по-добро нещо, плуваш си в него, когато искаш, и не е нужно да излизаш от къщи. Йонов нямаше нищо против самите басейни и дори ги приветстваше, но да пръснеш луди пари, за да го облицоваш с най-скъпите плочки — това не го разбираше. Не проумяваше по какъв начин удоволствието и ползата от плуването са свързани с цената на материалите. Тук, в „Рубльовка“, според Йонов парите губеха своята функционалност и изначален смисъл — и това го дразнеше.
На контролно-пропускателния пункт провериха документите му и чак след това кованата порта плавно се отвори. Стопанинът на резиденцията прояви уважение — чакаше госта на верандата. Професорът изопна гръб и се постара да се качи по стъпалата леко, без да пипа перилата.
— Радвам се, че ви виждам, Евгений Леонардович — подаде му ръка стопанинът и силно стисна дланта му. — Как пътувахте?
— Добър вечер, Владимир Игнатевич. Пътувах прекрасно, нали си познавате шофьорите. Комфорт и безопасност.
Те влязоха в къщата и веднага тръгнаха към кабинета.
— Вечеря? — извърна се в движение Владимир Игнатевич.
— Не, благодаря, не съм гладен.
— Тогава чай?
— С удоволствие.
В кабинета Йонов веднага зае обичайното си място — не във фотьойла до бюрото, а на мекия кожен диван, до широката ниска масичка. Той не е молител тук, а уважаван гост. Това така си тръгна от самото начало, още от времето, когато тази резиденция имаше съвсем друг стопанин.
— Късничко е, Владимир Игнатевич, затова ще мина веднага на въпроса. На моята възраст вече е трудно да будувам…
Йонов не си отказа удоволствието да пококетира и в отговор получи очаквания комплимент:
— Какво говорите, Евгений Леонардович! Дай боже всички на вашата възраст да запазим такава работоспособност и ясен ум. Но ви слушам внимателно. Случило ли ви се е нещо? Някакви проблеми ли имате?
— В известен смисъл. Тъй като за нашата спогодба с вас знаем само ние, във Фонда се зародиха… как да го кажа, неправилни настроения. Хората не виждат перспектива и смисъл в работата си и започват да разглеждат Фонда като някаква синекура, където можеш уютно да се скатаваш и където е добре да уреждаш роднини и познати. Ако позволим тези настроения да наберат сила и да се разраснат, много скоро ще изгубим онзи висок научен потенциал и нивото на научната работа, които създавахме някога и които през всичките тези години поддържахме. Засега успявам да удържам процеса, защото все още се ползвам с авторитет и без моето заключение никого не назначават, но аз съм стар, Владимир Игнатевич, много съм стар… Вече навърших осемдесет и всеки момент може да се озова вън от кабинета си. Не, не, недейте да спорите — направи протестиращ жест Йонов, щом забеляза, че домакинът отново се кани да вметне дежурен комплимент, — осемдесет са си осемдесет, не са трийсет или четирийсет, така че всеки момент организмът може да ми скрои номер. Тогава процесът ще стане необратим. В тази връзка искам да ви задам един въпрос, Владимир Игнатевич.
— Да, разбира се, слушам ви.
— Наистина ли ви е нужна нашата Програма? Защото, ако не ви трябва, ако не виждате в нея смисъл и полза, аз няма да си развалям отношенията с хората и ще им позволя да назначават при нас когото пожелаят. Повярвайте, това не са празни думи. Вчера ви се обадих след тежък разговор с човек, който иска при нас да започне работа синът му. И аз бях поставен пред избор: или да жертвам нивото и в крайна сметка самата Програма, за която хвърлих двайсет години труд, или скъсвам приятелските си и близки отношения с човек, когото познавам от трийсет години, когото обичам, уважавам и който ми е искрено скъп. Повярвайте ми, Владимир Игнатевич, това не е лесен избор, никак даже… Днес ще пожертвам отношенията си с един стар колега, утре — с друг, и в крайна сметка ще остана насаме единствено с Програмата, която, както ще се разбере, на никого не е притрябвала. Това не е твърде хубава перспектива за дълбоки старини, не намирате ли?