— Господи, Евгений Леонардович, как можете да си мислите такива неща? — плесна с ръце домакинът. — Защо решихте, че Програмата не ни е нужна? Нима щяхме да влагаме купища пари за издръжката на вашия Фонд, нима щяхме да плащаме такива високи заплати, ако вие не виждахте смисъл в това?
— Щяхте да влагате — спокойно отговори Йонов. — И да плащате. Вие го разбирате не по-зле от мен.
— Но защо? Не е трудно да намерим накъде да насочим тези средства.
— Ами затова, скъпи Владимир Игнатевич, защото дете, на което внезапно са отнели любимата играчка, започва да пищи, да плаче, да крещи, да тропа с крака, да размахва юмручета срещу мама и тате и да се оплаква от тях на всички наоколо. Ако закриете Фонда, как ще се държат хората, за които тази работа е била любима и — забележете, доходна? Точно така ще се държат. И вече необвързани с декларация за секретност и висока заплата, ще разкажат всичко на всички. Представяте ли си какъв скандал ще избухне в страната? Изведнъж ще се окаже, че държавата целенасочено е влагала пари в рушенето на правоохранителната система, за да могат бандитите безнаказано да се разхождат из улиците и да стрелят по честните труженици, да им отнемат последното, което имат, за да процъфтяват корупцията и беззаконието… И така нататък. Та нали разбирате, че в научните разработки всичко не е така и целите на Програмата са съвсем други, но в случай на шумен политически скандал формулировките ще бъдат именно такива. Това не ви трябва. И вие сте готови да плащате, да влагате луди пари, за да не го допуснете. Дори самата Програма да не ви е нужна и да не ви интересува. Ето защо аз отново задавам въпроса си: как да постъпя? Какъв избор да направя?
Вратата на кабинета се открехна и Владимир Игнатевич, който тъкмо се канеше да отговори, замлъкна и направи знак с ръка: влизайте. Прислужницата, немлада жена с фино, но злобно лице, внесе поднос с чайник, чаши и две чинии — в едната сандвичи, в другата — бисквити. Тя ловко и бързо подреди всичко на масичката, наля чай и излезе. Йонов вдигна до устните си своята чаша, отпи и доволно се усмихна: макар да не обичаше „Рубльовка“, тук правеха хубав чай.
— Евгений Леонардович, с вас сме се разбрали да поддържате научната страна на Програмата, докато ние вземем решение за нейното реализиране. Аз разбирам вашите съмнения и колебания, времето тече — и нищо не се случва. Повярвайте ми, няма да чакате още дълго.
— А колко по-точно? Аз неслучайно ви припомних възрастта си. Срокът, който според вашите представи е кратък, за мен може да се окаже непосилно дълъг.
— Е, недейте така песимистично, какво говорите! Вие сте в прекрасна форма, две-три години за вас не са кой знае какъв срок.
— Сигурен ли сте, че става дума именно за две-три години?
— Сигурен съм, Евгений Леонардович, абсолютно. Следващите избори са през 2008 година и новият президент ще започне своята дейност с реализиране на вашата Програма. Така той ще си осигури солидна репутация сред народа и със сигурност ще бъде избран за втори мандат. По този начин ние планираме да осигурим стабилност на властта за осем години.
Значи, трябва да се чака поне до пролетта на 2008 година, тоест три и половина години. Много е. Здравето може да го подведе. И през този период той ще трябва да се бори за всяка вакантна длъжност, да се разделя с приятели и да печели врагове. Не, това е невъзможно, той просто няма да издържи. На млади години конфликтите се преживяват по-лесно, голяма работа, скараш се с един — сприятеляваш се с друг, а на старини от мястото на изгубения приятел или съратник вече никой не се интересува и наоколо се образуват все повече празноти. И самотата става все по-страшна.
— Аз бих предложил друг вариант — замислено каза Йонов. — Вкарайте в играта новия министър на вътрешните работи. Незабавно. Махнете сегашния, той и без това не се радва на обичта на народа, доведете нов човек и нека той започне реализирането на Програмата.
— Мислите ли, че моментът е благоприятен?