Не, това е някакъв друг свят, друг живот, който й е съвършено чужд. В този свят има други нравствени норми, други мерки, а тя, Настя Каменская, е отживелица от миналото, която просто не може да съществува при тези нови стандарти и правила. Трябва да се маха от милицията. Не й е мястото там.
Откъм стаята се чу тътрене на чехли. Чистяков, дори дълбоко заспал, съумяваше да осъзнае, че жена му не е до него. Той дойде в кухнята сънен и разчорлен.
— Какво пак те налегна? Безсъние или мирова скръб?
Алексей седна до масата срещу нея, взе чашата й, отпи от изстиналия чай и се намръщи.
— Господи, каква помия пиеш?
— Каквото си направил, това пия — сопна се тя.
— Ама аз го направих сутринта, когато закусвахме. Колко пъти си доливала чайника?
— Два пъти — призна Настя. — За вечеря и сега. Изобщо не е помия, чай като чай.
— Какво ли разбираш ти от чай — промърмори той. — Сега ще направя пресен. Ще ядеш ли?
— Ще ям.
— Значи, мирова скръб… — с лек присмех направи извод мъжът й. — Когато страдаш от безсъние, обикновено не примираш от глад, но пък много пушиш. А когато скърбиш, те връхлита зверски апетит.
Така си беше. Настя с удоволствие изяде затоплените от мъжа й кюфтета с мариновани краставички, после изпи прясно запарения сладък чай с лимон. Алексей, като човек дисциплиниран, нощем обикновено не ядеше, затова седеше мълчаливо и търпеливо чакаше неговата страдаща съпруга да се нахрани до насита и да си върне настроението, подходящо да водят светски разговор.
— Казвай сега за какво скърбим днес…
Настя потърси с очи по кухненските рафтове, намери кутията с датски бисквити, постави я на масата. Дълго и придирчиво избира бисквитка, най-сетне я захапа.
— Льоша, аз все пак ще напусна отдела.
— Е, браво! Току-що те повишиха, скоро ще станеш полковник. Какво не ти харесва пак?
— Знаеш ли, разбрах, че не е трябвало да ме повишават. Стана само по-лошо. Разбираш ли, когато те повишават, с това сякаш ти казват, че си добър в работата си. И сега трябва да оправдая тази оценка.
— Ами оправдай я, какъв е проблемът? Та ти наистина си много добра в работата си.
— Не, не, Льошик, изобщо не е така… Първо, тази седмица допуснах всички възможни гафове, които можеха да се направят.
— Но нали се подготвяше за доклада си пред катедрата! Главата ти беше заета с други неща. Вълнуваше се, тревожеше се. Напълно естествено е, че през тази седмица не работеше с пълните си възможности. И какво, заради тази дреболия трябва да зарежеш работата си, така ли? Не ме разсмивай, Аска.
— Има и още нещо… Аз не мога и не искам да работя с хора, които ме смятат за пълна глупачка.
— Интересно, кой смята така? — скептично присви очи Чистяков. — Аз нещо не съм ги срещал.
— Точно там е работата, Льоша. Там е целият номер. Нашият живот е от миналия век, нашите критерии за оценка на човека са други. Сега е нов век, дойде ново поколение нагли и нахални хора, които от нищо не се притесняват и от никого не се страхуват. Льоша, почти всички наши оперативни работници вземат подкупи, за да отървават престъпници от наказателно дело. Невъзможно е да не знаеш това, те го правят толкова открито, че човек трябва да е сляп и глух, за да не го забелязва. И какво мога да направя по въпроса? Да докладвам за тях? Безсмислено е, защото началниците го знаят и винаги ще ги прикрият пред службата за вътрешна сигурност. Да им обяснявам колко са лоши? Глупаво е… Те ще ме гледат, като че съм ненормална. Защо да са лоши, щом всички правят така — от най-незначителното милиционерче, което се занимава с дребен рекет, до най-големия генерал, който взема милиони като подкуп. Знаеш ли колко струва постът заместник-министър?
— Колко?
— Два милиона американски пари. Платиш ли ги — ставаш. Всички знаят това, така че искрено не разбират защо трябва да се срамуват, когато вземат своите малки и средни подкупчета. Вярно, аз мога да се преструвам, че нищо не знам и не забелязвам, и тогава те определено ще ме смятат наистина за сляпа и глуха. С една дума, Льошка, всичко това страшно ме отвращава и аз не знам как да живея с тези неща. Така че по-добре да съм далеч от тях. А тогава изниква и още нещо…
— Кое е то?
— Моят нов началник. Аз така и не разбрах що за птица е той, но това не променя същността на нещата. Той много сериозно ме молеше да остана, питаше ме какво трябва да направи, та да не отида да преподавам. Отговорих му, че искам да получа чин полковник и правото да служа още пет години. Той изпълни това условие, и то в рекордно кратък срок. Просто невероятно кратък. Ръководството се е съпротивлявало, защото Афоня е успял да ме окаля пред тях, та тогава новият шеф се е обадил дори на Иван Заточни, помолил го е да окаже съдействие, да натисне съответните лостове. И ето, ще мине само седмица и аз ще отида при Болшаков и ще му кажа, че напускам заради катедрата. Как ще изглежда това? И какво ще си мисли той за мен след всичко това? А какво ще каже за мен Заточни, който се е обаждал на някого, молил е някого, уговарял се е с някого? През нашия век, Льоша, имаше телефонно право. Човек вдигаше слушалката, даваше указание — и всичко ставаше. При това човекът, който се обаждаше, не дължеше нищо на никого. Сега нещата се правят по друг начин, сега няма телефонно право, а има бартер, навсякъде и във всичко. Аз ти се обаждам, моля те — ти го правиш, но вече имаш право да отправиш своя молба към мен и аз не мога да ти откажа. Заточни е молил за мен, тоест сега дължи нещо на някого, и се получава, че всичко е било напразно, защото аз не съм се възползвала от неговата помощ, не съм останала на работа и въпреки всичко, съм напуснала. Неудобно е пред Болшаков, неудобно е пред Заточни, омерзително е да работя в тотално корумпирана среда, а ми се работи… Защото обичам работата си почти толкова силно, колкото теб. Разбира се, теб обичам по-силно, но след теб е работата ми. И ето, аз страдам. Съвсем се обърках…