— Разбирам — въздъхна Чистяков, стана и дръпна Настя за ръкава на халата. — Тази ситуация трябва да се разнищва с подробности, а аз нямам сили за това. Ужасно ми се спи, Аска, ужасно! Сега ще умра, ако не си легна. Хайде да се наспим хубаво, а утре цял ден ще нищим твоите страдания. Първо ще закусим, аз ще приготвя нещо вкусничко, после ще се облечем топло и ще отидем да се разхождаме в парка. Ще се разхождаме бавно, ще дишаме чист въздух и ще обсъждаме какво да правим с твоя проблем. Разбрахме ли се?
Настя съблече халата, мушна се под одеялото, сви се на кълбо. Невероятен човек е Льошка! Винаги намира нужните думи и нужната интонация, за да я успокои. Да се наспят, да закусят и дълго-дълго да се разхождат в парка и да разговарят… Сладка мечта. Жалко, че не й е съдено да се сбъдне.
— Няма да се получи, Льошик — проговори виновно тя. — Утре още сутринта имам повторен оглед на местопрестъпление. В десет часа.
— И в неделя ли? Не можа ли да го отложиш за понеделник?
— Календарът изобщо не засяга убийците, Льош, те не го гледат. Просто изчезват и се крият, а ние трябва да ги издирваме, без да правим сметка кой ден от седмицата е. Мислех, че вече си свикнал, толкова години минаха.
— Абе свикнал съм. Добре, спи сега. Я да ти изпея една приспивна песничка. Искаш ли?
— Искам.
Тя по навик намести глава на рамото на мъжа си, подпъхна под бузата си края на одеялото.
— Първо ми разкажи приказка, после стихче и песничка — помоли Настя.
— Имало едно време три прасенца…
Глава 7.
В апартамента беше задушно и освен на неизветрели химикали, миришеше на безнадеждност и на някаква ненужност. Човекът, който бе живял тук, вече никога нямаше да се върне, а истинският стопанин нямаше да се появи, докато не му разреши следователят. Настя мълчаливо свали якето си, влезе в хола и седна на дивана, вперила поглед в мястото, където преди няколко дни, във вторник, бе лежало тялото на Милена Погодина. Участъковият Дорошин застана на прага.
— Ще оглеждаме ли, или първо ще помислите?
— Ще помисля. Да, исках да ви благодаря за свидетеля от апартамент 80. Той наистина обича да седи до прозореца и да наблюдава: кой идва, при кого, кога, дори как е облечен. Забавен дядка. А вие какво, наистина ли знаете всичко за жителите на вашия участък?
— Е, не за всички, разбира се — усмихна се Игор, — но за много от тях. За хората, които живеят тук отдавна, знам практически всичко, нали работя на този участък вече тринайсет години, така че ги познавам наизуст. Колкото до променливия контингент, тоест наемателите и временно пребиваващите гости, наблюдавам ги избирателно. Ако има опасност от някакви неприятности, наглеждам ги, а ако няма — да са живи и здрави.
— И все пак, за да ги изучи човек така добре, е нужно много време — поклати глава Настя. — Как успявате? Нали имате огромно количество други задължения.
— Ами не успявам — весело се засмя Игор. — Честно казано, не правя почти нищо друго, освен работата с населението.
— Сериозно?! Ами началството? Как ви позволява това?
— Не ми позволява. Всяко тримесечие ме мъмрят. За тринайсет години служба не съм получил нито една премия. Когато започнат равносметките — оплюват ме пред всички, показателите ми вечно са най-ниските.