— О, ами якето? Къде е якето? — изведнъж се притесни Елена.
— Какво яке?
— Тук в гардероба висеше едно яке, с подплата от лисича кожа, топло яке, за най-големите студове. Съвсем ново беше, още с етикетите.
— Може брат ви да е заминал с него?
— Не, какво говорите, не може да е заминал с него! Господи, къде ли е?
— Почакайте, Елена Михайловна, дайте поред. Какво беше това яке и защо Олег не може да е заминал с него?
— Нали ви обяснявам — якето беше съвсем ново, скъпо, красиво, дори етикетите му си стояха. С лисича подплата, а отгоре едно такова… златисто. И с коланче.
Интересно, откъде знае тя, че етикетите са си били на мястото, щом не е идвала тук от лятото?
— Олег си го купи рано пролетта, когато започнаха разпродажбите и намалиха цените на зимните дрехи с петдесет процента. През пролетта и лятото той доста напълня, нещо с обмяната, та когато дойдохме да му честитим рождения ден, искаше да се похвали с якето, извади го от гардероба, премери го и — ужас, беше му малко! Тясно в гърба, отпред едва се закопчаваше. Той отначало се разстрои — разбирате ли, много обичаше дрехите си, избираше ги внимателно и после ги носеше с удоволствие, грижеше се за тях, навреме ги даваше на химическо чистене, изобщо… И това яке толкова си го харесваше! Обаче на, оказа се малко. Мила тогава го утешаваше, че нали, не се притеснявай, може до зимата да поотслабнеш. И той обеща, ако не отслабне, да го подари на мъжа ми. Тогава и той го премери, легна му идеално.
— Е, и какво, Олег успя ли да отслабне? — попита Дорошин.
— Не, не можа. Опитваше се да спазва някаква диета, но веднага получи усложнения с черния дроб и лекарят категорично му забрани да експериментира с храненето си. Олежка и без това има проблеми със здравето.
— Какви? — бързо попита Настя.
— Холестеролът му е много висок, вече втора година постоянно пие някакво лекарство.
— Какво лекарство?
— Не знам, Мила му го носеше от чужбина, от Швейцария. Та така, якето все още му е малко и когато последния път си говорихме с него, той обеща, че в края на месеца ще ни го донесе, като застудее. Освен това каза, че не е махнал етикетите, защото якето е скъпо и ако с мъжа ми се откажем, можем да го продадем. А на нас той щеше да ни го даде на половин цена, за колкото го беше купил. Скътала съм парите — кой знае защо, съобщи Елена, — малко не достигат, но мъжът ми ще вземе назаем от някого в службата си, за Нова година ще им дадат премии, та ще ги върне.
— И кога разговаряхте за това с Олег?
— Ами миналата неделя! Точно преди седмица. Е, и къде е сега якето?! В неделя си е висяло с етикетите, а в понеделник Олег е заминал. Да не го е откраднал някой?!
— Успокойте се, Елена Михайловна. — Настя затвори гардероба. — Ще разберем това.
— Вижте, защото пестяхме пари, а мъжът ми няма нищо за зимата, много разчитахме на тази дреха…
Сестрата на Канунников явно вече мислеше единствено за якето „с етикети и лисича подплата“, така че трябваше да привлекат вниманието й към нещо друго и Настя с незабележим жест посочи на Дорошин вратата към банята. Той бързо пое щафетата.
— Елена Михайловна, можеше ли брат ви да се нарече сръчен човек?
— В какъв смисъл?
— Ами биваше ли го да закове нещо, да ремонтира, да завинти, да залепи.
— А, това да, Олежка правеше всичко вкъщи, ако имаше време. За всичко го биваше.
— А можеше ли да поправи водопроводен кран?
— Нищо работа! Откак навърши двайсет години, вече никога не сме викали водопроводчик, той майстореше всичко сам. Винаги имаше хубави инструменти, грижеше се за тях, пазеше си ги.
— И още един въпрос, Елена Михайловна — включи се Настя. — Олег имаше ли сакове, куфари?
— Имаше, разбира се.
— Какви и колко?
— Два сака: единият по-малък, син, другият — голям, в защитен цвят, с колелца. Куфари — не, нямаше.
Настя не откри никакви сакове в жилището. С единия сак, по-малкия, Канунников бе излязъл от къщи, придружен от своя помощник Кирил Сайкин. Този син сак бе описал и самият Сайкин, и свидетелят от апартамент 80. Къде се е дянал обаче големият сак с колелцата?
Очевидно Канунников го е натъпкал с багаж и го е взел със себе си, когато си е тръгвал оттук след убийството на Милена. Жалко, че бдителният старец не е забелязал това — от два до пет той обядва и спи следобеден сън. Сайкин е казал при разговора, че за гарата Канунников е заминал с такси, а не със служебната кола, но опитите да се намери шофьорът, който го е возил, бяха безуспешни. Изясни се, че отначало Канунников е помолил секретарката Жана да извика такси по телефона, тя не успяла да го направи веднага, защото вършела нещо друго в момента, през това време Сайкин излязъл от офиса на улицата да си купи цигари, видял свободно такси и го спрял. Шофьорът се съгласил да закара Олег Михайлович. Естествено, Сайкин не запомнил номера на колата, пък не го и погледнал. Откъде да знае, че ще потрябва.