Ех, ако можеха да намерят този шофьор! Той би разказал, че от офиса Канунников е отишъл не на гарата и не по работа, а вкъщи, помолил го е да почака, след около половин час е излязъл с голям сак с колелца. Впрочем каква ли полза от тези свидетелства? И без това е ясно какво е станало. Вярно, въпросният шофьор би могъл да разкаже къде е закарал Канунников после, но това също няма голямо значение, защото Олег може да е слязъл къде ли не и да е хванал друга кола. А после трета. И така до безкрай…
Пристигна изпратеният от следователя експерт, Доропшн бързо изнамери двама свидетели измежду обитателите на блока, демонтираха връзката на тръбата, свалиха я, опаковаха я и експертът си тръгна. А след него и сестрата на Канунников.
Настя отново набра номера на Давидов.
— Фьодор Иванович, кога да дойда при вас?
— Почакай, не ме припирай, тук имам работа още за три часа.
— Нали смятахте да приключите към пет?
— Всичко може да съм смятал. Не става. Сега колко е? Три и половина? Хайде, ела към седем. Вземи и онова окато момче, да си поговоря с него. Край, Настюха, чакам ви.
Тя слисано прибра телефона.
— Игор, с вас имаме проблеми.
— Сериозни ли? — усмихна се Дорошин. — Разочарована сте, че с нищо не ви помогнах и като ерген не съзрях нищо особено?
— Много ми помогнахте. Но проблемът е, че чичко Фьодор иска да ви види в кабинета си.
— Ама разбира се. Кога?
— Това е само единият проблем. Към седем. Така че вечерта ви е загубена, на човек му излиза скъпо да спори с чичко Фьодор. Има и друго обаче… Къде ще се дявам цели три часа? Живея на „Шчолковская“, няма смисъл да се прибирам, цялото време ще ми отиде за път.
— Ако искате, ще ви закарам, нали съм с кола — предложи Игор.
— А после? Макар че от дома ми до „Балакиревски“ не е много далече, придвижването е страшно неудобно, голямо лутане, че и вали. Пак е безсмислено.
— Тогава имам друго предложение. Хайде да ви водя на гости у дома.
— Далече ли живеете?
— С колата — за десет минути.
Вярно, съблазнително е. Но някак неудобно.
— Ако ме заведете у вас, това ще обезпокои ли някого?
— Никого, освен моите котки. Ако ви интересува дали вкъщи не ме очаква дама на сърцето ми, веднага казвам: не. Сега тя е на стаж в Санкт Петербург, във факултета по психология. Алергична ли сте към котки?
— Май не съм. А вие колко имате?
— Шест.
— Я стига — от сърце се разсмя Настя, — питам сериозно. Колко са? Две ли?
— Нали ви казвам — шест. Имах пет, но неотдавна взех още едно коте. Бих ви поканил да пием кафе някъде, но котето трябва да се храни четири пъти на ден — още е малко, на два месеца и половина, така че непременно трябва да си ида вкъщи, преди да поемем към вашия чичко Фьодор. Е, какво, тръгваме ли?
— Тръгваме — реши се Настя.
Тя очакваше всичко, само не и такъв четиристаен палат. Доста добре си живее този редови московски участъков милиционер. Просторно квадратно антре, от което водят отворени врати към четирите стаи, кухнята, банята и тоалетната. Интересно, защо ли всички врати тук са отворени? Вярно, това е добре, можеш веднага да огледаш дома. Ей там е холът, това е спалнята, това е стаята с тренажорите, а това… Нещо неразбираемо, прилича на студио — малко пиано, май синтезатор, китара, апаратура… Сигурно приятелката му се занимава с музика. Макар че Игор спомена, че тя била на стаж във факултет по психология. Добре де, всичко се случва, срещат се и психолози — любители на музиката.
— Влизайте. — Дорошин й помогна да се съблече, даде й пантофи.
Настя забеляза, че той прибра обувките й в специален шкаф и затвори огледалната вратичка. Игор улови учудения й поглед и обясни:
— Вие сте тук за първи път и не се знае как ще реагират котките. Ако не им харесате, може да направят беля.
— Каква например?
— Например да се изпишкат в обувките ви. Имало е прецеденти, така че по-добре да не рискуваме. Към мъжете са по-лоялни, но дамите трябва да внимават.
— Защо такава дискриминация?
— Трудно е да се каже. Вероятно разбират, че един мъж не може да остане тук завинаги — усмихна се Дорошин. — А дамата може. Хайде веднага да отидем в кухнята и да обядваме. Или предпочитате да се храните в хола?